автор: ma_gi

Пласт по пласт
разслояваше трепетно времето
и прозвънваха
в тиха мелодия мигове.
И успяваше някак,
все така,
да го води след себе си
като в древна магия –
много бавно
и сигурно...
И полека извайваше
силуети идиговосини,
и събуждаше трепетно
всяка мъничка,
тъжна минута.
Укротяваха своя шеметен бяг
покрай него годините
и замислени,
тихичко сядаха в скута му...
И зъбчатите ръбове,
мигом,
ставаха пеещи стихове,
колелца и пружини
тиктакаха в шеметен ритъм,
самотата и болката,
до нозете му,
бавно притихваха,
уморени от пътища,
вълци
и молещи скитници...
И стрелките се сливаха
в дълга,
гореща
целувка.
И заплитаха паяци
свойте майсторски сребърни мрежи...
...а на прага,
в чифт износени
женски железни обувки,
се усмихваше
тихо
една нова
и светла надежда...