Не съдиш човека, а съдиш греха,
ала човекът се сърди,
мори съвестта си и пъди страха...
...и теб той решава да съди,
задето си казал, че злото е зло,
че всички човеци сме грешни,
че имало грях, и че има добро,
че всяко от тях струва нещо,
че в края на пътя е Божият Съд,
че този живот е сражение,
че има и лесен, и по-труден път,
че трудният бил за спасение,
че лесният водел към вечния ад,
че адът бил нещо реално,
че имало рай, освен нашия свят,
(това било просто скандално!),
че имало страх, дето има любов,
че страхът е любов, но на дело,
и чрез него човек чувал Божият зов,
че без страх всъщност няма и смелост,
че светът е във риск, че светът е спасен
от Христа, но човекът избира
дали да приеме, обременен
с Христовия Кръст да умира
и да възкръсва за вечен живот...
...или да си вярва накриво,
че Бог е любов и в тази любов
няма място и за справедливост.