автор: huhavel

Моето приключение започва в началото на юли,в 5,00 часа сутринта.
Будилникът звъни в 3,45. Скачам. С едно око като ослепен Самуилов войник стигам до кафе машината, после превземам банята.
. Следва чудене: да пия, или на не пия кафе. Хамлете, Хамлете, да ти имам екзистенциалния проблем!! В 4,15 сутринта! Решавам, че организмът ми няма нужда да бъде стресиран, не че до този момент вече не е . Със замах на професионален барман сипвам кафето и млякото в бутилка и я мушвам в раницата. 4,25 ! Владо има рожден ден. Влизам в пощата си / как по - точно се влиза в електронна поща, ще разсъждавам друг път/. Трудно ми е да мисля в този час на деня. Добре, че още вчера си съчиних пожеланието. Намирам го в чернови, натискам „ изпрати”. Готово! Събуждам тате/ не, че той не е чул сешоара преди половин час/. Милият човек ме изсипва на площад Спартак.
Изненадааааааа! Тука откривам Теодора./ за непосветените - тя ми е приятелка от гимназията, какви купони сме правили на техния и нашия таван!/. С нея си пишем SMS- и за празниците, виждаме се веднъж в годината/ случайно/ и всеки път си обещаваме да се видим на кафе . Е, сега ще се нагледаме за цяла петилетка напред! Надявам се да не си омръзнем.Товарим се в автобуса и заминаваме. Неусетно сме на някакво OMV в Пловдив. Наложи се да почакаме тукашната група и после продължаваме към Пазарджик/ според Руми/. Сега вече наистина загубих ориентация. Не че някога съм имала ! Какви бяха тия непознати за мен пътища, къде беше този Пазарджик?? След много време, според вътрешната ми нагласа и усещане, най - после пристигаме, но не в Пазарджик, а в Панагюрище. Ега ти! Панагюрище, Пещера, Перущица - все тая!Кога ли съм била добре с географията? Последната ни спирка е София. След задължителното чишкане, разговор с Владо и доза женско кудкудякане, групата вече е събрана. Дръж се Европо!!
Едно белокосо чиче с опашка и на границата на третата възраст се представи като нашия гид - Бранимир/ почти като Бранислав без Нушич / и ни запозна с шофьорите - Андрей и Иван. Вероятно нарочно в този ред. След малко стоплих - Иван и Андрей! Как да не се изхилиш? Култови TV звезди! Тези се оказаха същите зевзеци! И така - в сладки приказки и изключително приятна музика, минаваме митницата. Бранко ни залива с информация за Сърбия. Лично аз предпочитам да я проспя, нещо ми е скучна. В лек унес , резултат от професионалния разказ на гида, стигаме до Нишка баня, при това лежерно и без напъване.
Паркираме пред хотел Марков конак. След някаква неразбория групата е настанена. За 8 човека няма място. Познай кои са! Великолепната четворка, естествено! И още четирима мизерабли,незаслужаващи подобно нещо! Пращат ни в съседния хотел. С Катя ще си ходим сериозно и ще спим заедно. Тя нахълтва в банята, където би трябвало да се къпе, но не знам защо вместо това упорито се опитва да я разбие. По - добре да ходим на разходка,докато не е станал някой сакатлък.
Нишка баня = на Минерални бани. Има една хубава църква и един голям парк...и толкова. Кръстосваме го няколко пъти и се прибираме. Самопоканваме се на терасата на шофьорите,щото те са се уредили със стая за трима,а терасата е бонус. Носим салата и мартини.Жива да не бях!Това питие как се появи?И Катя как реши,че това е нашето пиене?Друго си е на тате ракията,ама хайде! Ще се опознаване и сплотяваме … с мартини. Туристът/ пътникът може да извлече само ползи от топлите отношения с бус капитаните. Момчетата ни кавалерстват. Не е зле като за първа вечер. След 100-150 грама пиене си пожелаваме „ лека нощ”. Утре ни чакат Хърватска и Словения. Идеята е да разгледаме Любляна. Пиша съобщение на детенце и писмо на Владо и им пожелавам сладки сънища. На себе си - също.
5.45- будилник! Отварям очи: голямо легло. До мен е Катя. Без майтап. Скачам. С банята е лесно. Следва пухтене, пръхтене и потене - събирам си багажа. Закуска и после - всех па коням, Петка па кобилам!. Заминаваме. Целта ни е Любляна, за това пропускаме Загреб. На втората почивка шофьорите нещо се въртят подозрително около автобуса, отварят и затварят капаци. Необичайно дълга почивка. Тръгваме, но незнайно защо, слизаме от магистралата. Къде по дяволите отиваме?? Отговорът не закъсня. На майка си в географията! В Словенски брод, в автосервиз. Никой не казва защо и за колко. Не че някой е питал. Паркираме се в градинките на местните. Срещу нас в сервиза започва едно щуране, суетене и пак отваряне на капаци/това да не се окаже новата олимпийска дисциплина?/. За децата настъпи моментът за опознаване. И те намират начин да се забавляват за има - няма пет часа:).
Нашата група - Катя, Теди, Руми и аз се настаняваме под мършавата сянка на неидентифициран растителен вид. В поза лотос изкарваме първия час и половина. После се местим на по - сериозна сянка на стълбите пред входната врата на някакви хорица… Само за четири часа! Хванахме плоскогъзие, дори смея да твърдя, че задниците ни брадясаха! За да притъпим болките в нещастните си седалищни части, изядохме пакет бисквити, торба с домашни соленки и курабийки. Че като ни дойде едно вдъхновение- стой и гледай! То не бяха хора, не бяха ръченици! Изчака ни се чакането! Любляна е безвъзвратно загубена. Няма да ѝ видим хубостта, нито тя нашата! Не е ясно кой е губещият.
След пет часа и половина, Бранко дотича със светнала физиономия на непоправим ентусиаст, и каза, че тръгваме. Разгеле! Целта ни е Накло и хотел Маринчек. Пристигаме там около 22 часа. Скапани сме от висянето в жегата. Поредната неразбория на рецепцията и посока към статиите. Никой не обелва дума за вечерна спявка. С Катя пак ще си делим една спалня. Минаваме през банята, където дълго се чудим на някакво нещо - сешоар или прахосмукачка?! Не разбрахме, пък и нещото не проработи. Удрям една мента за релакс и съм по корем в леглото. В просъница чувам тропане на вратата - някой загубил себе си и групата си чужд турист. Отсвирих го!
5.45- будилник! Процедурата е същата като предния ден. Върша всичко автоматично, няма нужда да мисля, на почивка съм! Слизаме на закуска. Шофьорите гледат лошо. Кво им става на тези толкова рано? Докато тичешката обикаляме близката църква, от Руми разбираме, че са останали снощи без стая. Ега ти! Бранко е раздавал ключове на килограм и им е дал ключ за стая, в която вече някой се е настанил. Иван и Андрей налитат на Теди, която ги посреща по хавлия и чалма на главата. Какво по - хубаво за шофьорските им сърца - да ги посрещне къпана жена?? Но посред нощ Теди не е твърде гостоприемна, въпреки пословичната ѝ добрина и наивност. Нито ги пуска в стаята, нито я напуска. Това е причината за лошото настроение на зевзеците. До 1.30 са били във фоайето, докато им намерят стая. Сега ги разбирам. Дори се държат прилично и се опитват да се шегуват. Аз на тяхно място човек убивам!
Потегляме за Инсбрук. Денят е чудесен, гледките - спиращи дъха! Минаваме тунелът Караванки/7892 метра/.Ако трябва да представя Австрия с три думи: тунели, планини, слънчоглед. Пресичаме границата с Германия и пътят минава покрай езерото Химзее. Размазвам се от кеф! Пейзажът е като изваден от картичка. Дъвка за очите! Австрийци и германци пътуват с каравани и колела, цепят езерото с лодки, яхти и скутери. Хората може да работят много, но и яко се забавляват. Не знам колко време е минало, но вече сме пред музея на Сваровски. Тука повече от индианци/индийци няма!Бах мааа му!Нашите цигани са по-красиви!И да им имам модата-рокли и панталон за мъжете,задължително с неорязани нокти на краката.А жените-папагалите ряпа да ядат,свят да ти се завие от шарения! Изсипват ги с автобуси. Тотална индийска инвазия!
Докато чакаме Бранко да вземе билети,/ пет пъти тича до касите,защото му куца математиката/ Теди изчезва някъде, а ние ставаме свидетели на турска сватба. Аз твърдо съм за купона! Не си падам по лъскави камъни. Изобщо нищо женско не ми е останало. С Катя и Руми пропускаме тази част с музея и влизаме в магазина, само защото навън е поне 35 градуса, а вътре е приятно хладно. Това е притегателният магнит, не камъните. Ако някоя от суетните ми приятелки разбере, ще каже, че не съм добре! Пристига и Теди и от нея разбираме, че автобусът пак е в сервиз и пред нас са цели два часа и половина. Ужас! Това е то, каляване на стоманата. Щем не щем, разглеждаме магазина. Боже! Как можа да събереш толкова кич на едно място!??/ докато все още аз говоря на бог - това е молитва, но почне ли той да ми говори, вече е шизофрения !/ И индийки, които имаха пионерско поръчение да изкупят всичко! С Катя сме без сили и се стоварваме на кожени дивани в компанията на раджи и махараджи, с вид на скучаещи муджихидини, докато жените им настървено опустошават творенията на ювелирното изкуство.
Само след три часа автобусът пристигна. И в този момент Теди се стоварва като талпа на асфалта. По очи. И не мърда. И не говори.Не знам как го направи,ама беше ефектно. Гледаме я втрещено, викаме ѝ ,насъбра се и чуждоезична тълпа. Аз реших, че си е разбила главата. На петата минута Теодора помръдна...с крак,...с глава...и стана. Само коляното ѝ беше разбито. Артистка! Разочарова тълпата зяпачи! А можеше да влезе в новините.
Товарим се в автобуса и се отправяме към старата градска част на Инсбрук. Тук е къщата със златния покрив. Има 2738 златни плочки и е една от емблемите на града. Разхождаме се, правим снимки, пием кафе на площада и попадаме на група самодейци, които танцуват някакви танци. Всеки може да се включи. Отстрани прилича на лечебна физкултура. Ама какво си мислят тия австрийци?? И в Хасково всяка неделя на площада се играят хора с „Фъртуните на Мишо”. Чудо голямо!
Ще нощуваме в Алпхотел. Пълен е с индийци и китайци и това не е изненада за никого. Мятаме багажа по стаите и се събираме на салата и пиене/ според вкуса/- мента, мартини, водка, ракия. Асортимент да искаш! Не прекаляваме,след около 2 часа си отиваме по леглата.
5.45! Ставам преди будилника. На закуска с Катя се озоваваме насред море от азиатци. От едната ни страна индийци, от другата - китайци с очила! Преглъщам си кафето и погледът ми попада на Иван и Андрей,които също са впечатлени от очилатите китайци.Може пък да е задължителен дрес код,знае ли човек?Какъв ли ден ни очаква след това вдъхновяващо начало?
Потегляме. Пред нас е Лихтенщайн. Откриват се прекрасни алпийски картини, които са радост за очите и песен за душата ми.Вадуц е столицата . По - малка е от Димитровград, но е невероятна! И крие изненади на всеки ъгъл. Една главна улица, три пъти по- малка от нашия център, но тука са кметството, парламента, който прилича на конюшня. Има 25 депутати, 5 министри и принц. Тази последната особа се е позиционирала в скромен замък нависоко над града и до днес живее там. И държи всичко под око, дори когато спи .Простете за отклонението, връщам се на главната улица. Стигнах до музея на модерното изкуство.Отпред има статуя на огромна жена,излегната на слънце!Сигурно е паметник на мързела./поне ми се иска да е така/ Централната банка на Лихтенщайн, информационен център и, разбира се, магазини и кафенета. Да не забравя за катедралата и игрището за плажен волейбол!И всичко това на място,колкото една баба да се разкрачи. Навсякъде има скулптури ,а черешката на тортата е ретро влакче, което е и атракция, и градски транспорт. В този ред на мисли, пред банката и игрището за волейбол има спрени ретро автомобили. С Катя решаваме, че е изложение. Да,да, ама не! От банката излезе един около 60- годишен мускетар, скочи в едно такова антично возило и отпраши! Ти да видиш! То бива, стандарт, бива, ама да разхождаш стотици хиляди евро на колела..-.малко екстравагантно дори и за мен! Да не забравям, че съм в Лихтенщайн. Хареса ми и бързо мога да свикна с такъв начин на живот! Тука ми светна крушката,че вместо по музеи,трябва да обиколя старческите домове…Владо ще ме убие със сигурност!!!
А защо Лихтенщайн няма национален футболен отбор? Защото държавата е с големина на футболно игрище и им се налага да си търсят топката или в Австрия, или в Швейцария.
Следващата ни спирка е Берн. Бранко пита по какво се разбира, че си минал границата между Германия и Швейцария. Отговорът е откровено тъп и брутален- по това, че кравите стават по - хубави от жените.
Возим се в автобуса и слушаме зверски френски парчета! Чувствам се прекрасно!
Пристигаме в Берн- столицата на Швейцария. Жегата вече почва да лепи по тялото. Главната улица на Берн- Марктгасе на пръв поглед прилича на Димитровград. От двете страни на улицата има безкрайни редици със залепени една за друга сгради- отдолу тунели с магазини и кафенета, а нагоре жилища с малки прозорци. До тук с приликите.Улицата е изключително широка, по средата по цялата ѝ дължина има чешми със статуи. Прозорците са отрупани с петунии, осигурени от общината. На всички сгради има знамена, а на повечето и някакви странни фигури , които се оказаха нещо като фамилни гербове и за тях швейцарците плащат високи данъци. Друго си е, обаче, да си знае човекът къде живее, иначе може и да се обърка,прибирайки се подпийнал. На въпросната главна улица на №46 е къщата на Айнщайн. Ходих му на гости, дано това да вдигне IQ- то ми поне с една идея! Тука е старата часовникова кула/ часовникът е Омега/, снимана по филмите.Не пропускаме и кметството, макар и невзрачно на фона на Централната банка на Швейцария и пощата! А катедралата е нещо невероятно! И да искам, не мога да я хвана цялата на снимка. Обикалям като улава, за да я снимам. Кулата ѝ е висока 100 метра и цялата е в дантелени плетеници от сложни орнаменти. Усещането, когато си вътре, е трудно обяснимо. Свиреше органът и всички бяха потънали в конфуцианско мълчание и унес.Иначе откачалки никъде не липсват. Берн би загубил от очарованието си без тях. На площада пред банката деца и родители се плацикаха във фонтаните и се препичаха на слънце,един напушен тип настояваше да се снима с нас,а друг пееше и танцуваше в негърски ритми и странни чупки в коленете. Успяхме да видим и прословутите мечки/ те са в парк като нашите в Белица/ . Определено бяха слънчасали, също толкова, колкото и къпещите се в реката хора.
Отново сме на път. Минаваме през Женева, покрай ЦЕРН и акостираме пред хотела в Сен Жени Поли- Франция. Изненада! Стаите са като кибритени кутийки, прескачам багажи и легло, за да вляза в банята. А там вече оставам без дъх! Тоалетна, чешма и душ на два лакътя разстояние. Няма как да не се ударя поне пет пъти докато се къпя. Когато си мия зъбите, си мия и краката,искам - не искам, без тия! А дали седя на тоалетната чиния, или на възглавницата си в леглото, все тая, те са почти едно върху друго. Хвърлям куфара, сдобивам се с няколко синини за отрицателно време, премазвам си малкия пръст в някакъв ръб/ама не го правя на въпрос, имам още цели 9/ и бързам да се изнеса навън. Купонът е пред хотела. Компанията- същата. Тази вечер смехът беше за моя сметка- не мога да си отворя входната врата, имам ключ, ама нямам дупка! Страшни са тия французи! В 21 часа работното време на рецепциониста свърши, взе си чантата, затвори хотела и си замина. За пръв път виждам такова чудо! Ако искаш да влезеш, само с карта.Дори има автомат за закъснели посетители,който те регистрира и ти изплюва карта. След протоколните два часа идва време за сън.Чувствам се като на пионерски лагер. Прибирам се в стаята си, където ме чака изпитание- легло на втория етаж. Паркирам се по корем и ... за първи път тази вечер не писах на Владо….май. Ще ме прощава,нета е ужасен и, оня байчо от рецепцията го ням,а виждам голям зор с регистрацията и паролата..
5.45- будилникът още не е звъннал, но аз съм будна. Влизам в банята и о, чудо- същата съм си. Оставям се на водата, но душът с цялата стойка се стоварва върху крака ми. Висок старт! Хей, живот, здравей, здравей! На закуска пия само кафе, стърча пред хотела и гледам в нищото.Така е по-добре,иначе се изкушавам да си гледам прясно посинелия крак.
За днес е предвидено посещение в ЦЕРН. Там всичко става по час и с гид. Няма мърдане и волна програма. С Катя мислим да го пропуснем и да се разхождаме в Женева, но на нея в последния момент куражът ѝ изневери, и ето ни барабар Петко с мъжете, и ние с групата на рецепцията в ЦЕРН!Оказва се,че тука ще ни разхождат Сашето и Ванката. Пак смях,но този път с Комиците.Няма спасение от телевизионни звезди! Доскуча ми още на въвеждащата лекция и почти заспивам. Ега ти галфона съм! Нищо не разбирам от тази сложна наука! Оказа се, че това е само началото на моя тормоз. Втората презентация е на английски. Без майтап! Аз съм полиглот, верно, ама моят английски се свежда до 10 думи и 2 изречения от филмите. И за голямо разочарование не ги чух в презентацията. Да си имам невежеството! До тук бях! Ускорители, частици, Х- бузони, неутрино- по дяволите! Целият ден е безкрайно мъчение, допълнително оцветено и от жегата. С желирания си мозък измислям нова мерна единица. Единица за скука= 1 ЦЕРН:) Към 16 часа най- после всичко приключи. Нямам търпение да скоча в автобуса!
Отиваме в Анси. Глътка свежест за изтормозената ми душа. Малко швейцарско градче с езеро, планина, крепост- как си му е редът по протокол. Много е красиво! С тесни улички, с прозорци с цветя, с безброй сладкарнички за сладолед.. Сега или никога! Ям огромен сладолед, който трябва да компенсира мъките ми в ЦЕРН. В този момент и жегата няма значение. Тук не ме преследват сложни научни понятия, аз преследвам красиви гледки!. Най-после съм доволна. Иначе през деня бях като сърдит смърф.Тука за разтуха карам и водно колело.Пляс-пляс педалите… Голям кеф!
Вечерта пак се търкаляме на тревата пред хотела. Дивите французи са заключили масите и столовете. Това не може да ни развали купона. Схемата е същата- хапване, пийване и смях, този път за сметка на Иван./ няма само аз да съм/. Той се върти като циганин калайджия, да не кажа като пръдня из гащи, и не може да си намери място и удобна поза. Криво му било на тревата, нали само по Шанз Елизе е свикнал и от време на време- трета буна във Варна! Не спира да мрънка следващите два часа.Андрей и той реши да се включи в мрънкането и си спретнаха дует/почти Ритон/.Кекаво нещо са това мъжете! С това само изкараха и децата на двора,че да се радват на любовта на широката публика. Тука Руми влиза в ролята на дружинна и ни праща…къде-на леглото на втория етаж.
5.45. Будна съм и ставам. Спирам алармата да не събудя Катя, но сешоарът го прави къде по- качествено! Интересно. Земята продължава да се върти! Товарим се в автобуса и отиваме в Женева. Разходка ни почва от цветния часовник, който се оказва недовършен.Излагат се нещо швейцарците. Пред нас е Же д О- най- големият фонтан в Европа, изхвърля вода на 140 метра височина. Факт, който ме успокои,няма как да се загубя, вижда се отвсякъде. Бранко ни прави задължителния тур покрай кметството, паметника на създателя на червения кръст/ името му е на снимка в телефона/,театъра, музикалната академия, университета, стената на реформаторите/няма нужда да ги изброявам поименно,който иска да знае кои са-има google/, катедралата св. Петър и естествено-cоur de sent Pier/превод-двора на св.Петър/,наи-дългата пейка,официалното дърво на пролетта/оказа се един престарял кестен,който,когато цъфне,кметът обявява,че пролетта е дошла официално.Ами ако не цъфне,без пролет ли ще сте,бе,хора??/ . Следва окупация на магазин Манор- царството на шоколада. Аз не съм добре. Дадох 73 евро за шоколади! Но пък нали Швейцария е това- шоколад, планини и езера. И тук- там някой мармот! Действам спонтанно и първично. Това е агрегатното ми състояние от първия ден на екскурзията. След опустошаването на магазина отиваме в Двореца на нациите. Кога щях да попадна там? Замислям се, че ми е време да влизам в политиката. Тука се чувсвам като Цецка Цачева! Разходката из залите е впечатляваща. Всичко те респектира. Успях да пиша на Владо и да му пратя снимки. Този човек наистина ме обича! Не съм го чувала от не знам колко дни, а сякаш преди минути сме си говорили,ама той нещо е набрал,търси залата на въоръжението.Има да почака,тука само се разоръжават,хората са пацифисти! След ООН пак идва дилемата- ЦЕРН или Женева? Този път с Катя и женичките от Варна сме категорични- Женева! Условието е в 16 часа да сме на рецепцията в ЦЕРН, иначе ще си ходим пеш. А Иван и Андрей са в състояние да го направят, само за да ни гледат сеира. Децата заминават да правят лабораторни упражнения, а ние цепим жегата. Разгледахме паметника на някакъв богат англичанин с претенции да го погребат в Женева/ интересна история/.Ходихме в музея на порцелана,толкова чаши и чинии на куп няма къде другаде да видиш! Казвам здрасти на принцеса Сиси, возим се с корабче в Женевското езеро, минаваме покрай хотел Ричмънд и се осведомяваме за цените, за всеки случай. Последната спирка пак е Манор,заради климатиците и тоалетната. Ааа, и заради парфюмите. Здраво се осмърдявам с 1 million. В ЦЕРН сме навреме и от там отиваме в някакъв мол. Катя реве за бира, на мен ми е все тая. Тази вечер заспивам спокойна, писала съм на Владо и спя като пън. Как не, след лудата ни разходка в женевската жега. Лека нощ, деца! Утре ще му мислим.
5.45. Пак познатата процедура. В теснотията успяваме някак си с Катя да си съберем багажа и след още няколко синини да се изнесем от стаята. Пелтеча си поздрава за добро утро и в пълно мълчание и стоицизъм си пия кафето.След киселата ми сутрин, предстои вълшебно пътуване по Швейцарската ривиера. Минаваме Женева, Лозана, Нийон/за сведение на футболните фенове, тука е централата на УЕФА/ и влизаме във Веве. Градът на Чарли Чаплин и шоколадите Нестле. Много от сградите са изрисувани с кадри от филми на Чаплин. Крайбрежната алея е божествена и ме кара да се влюбя в градчето! Има музей на храната, паметник на Чаплин, дори Гогол е имал вила тука! На един ъгъл откриваме кафе Шерлок Холмс.Чудничко! Тротоарът е насипан с пясък, има шезлонги и чадъри и спокойно можеш да плажуваш. Ако ти е секлетно, по скалите на брега има седалки и езерото ти име краката. Толкова пинизчийски нещица ! Следващата спирка е Монтрьо. Музикален, фестивален град, окъпан от водите на Le Lac Leman и потънал във водопади от петунии и мушкато. На фона на тази приказна хубост предпочитам да се разходя сама по крайбрежната алея. За разнообразие се снимам с Фреди Меркюри/ паметник, естествено/. С раздиращи душата ми страсти , малко по- късно се изправям пред замъка Шийон. Картичка, която ме прати в епохата на Романтизма! Мястото е свързано с Юго, Шели, Байрон. Толкова история и литература на едно място! И задължителното присъствие на лебеди. Пия кафе, наслаждавам се на гледката и се потапям в моя си свят. В моя филм. Този филм е за лято във рая, с този филм ще свърши зимата/ала Дони и Нети/. Влюбена съм....в Швейцария !
Най-после сме на път за Венеция.Да видим с какво ще ни изненада Италия?В началото спокойно поглъщам всичко, което предлага тунелът Сан Бернар/тука е границата между Швейцария и Италия/, а до ушите ми достига френска музика. Разкош!Обаче не трае вечно… Слизаме по долината на река По. Италия се оказа толкова скучна, колкото и Сърбия. От скука проспивам Милано. На почивката ходя като в шамански транс и нещо почва да ми става тъжно.Защо не се съгласих на сделка-един петел и дамаджана пиене и ме оставяха в Швейцария? Абе, Маринеле, гълъбе мой, къде ти са тънкият психологизъм и проникновението?Може да съм ги загубила, да са потънали с гемиите ми в Женевското езеро... Ще ми се правиш на сърцевед! И ще се надценяваш!На ти сега Италия!
По тъмно пристигаме в хотел Кристал до Венеция. В стаята не мога да взема завоя и се сдобивам с поредната синка на коляното. Да не забравя, като се върна да си татуирам името на мястото, от където ми е синилото. Ще заприличам на географска карта и ще си преговарям маршрута. Катя като никога се е разбързала да пие бира, аз се мотая в банята.Когато слизам,там вече са всички,четат менюто,сякаш ще го разберат.Абе,хора,поръчайте си пица и бира!Това е Италия!
5.45. Ега ти! Леглото ми било мега ултра супер тясно! Имали сме и балкон, сега го откривам, гледа към вътрешен двор. Влизам в банята и тука... чудо! Тя е с голям прозорец! На всичко отгоре е в терасата на съседната стая. Странно архитектурно решение. Кара ме да отворя широко прозореца и с цяло гърло да запея италиански канцонети .Денят обещава да е интересен.
След кафето влизам в тона на Андрей и успяваме да „ вържем” женичките, че от листата на липата стават страхотни сърмички. И рецептата им казвам. Аз съм в настроение, но шофьорите не твърде. Всеки ден има дежурен, завеждащ настроението. От нещо си ди Пиаве тръгваме за Венеция. Возачите ни стоварват на чекпойнта, от където ще вземем корабче. То идва навреме, но ние сме на грешното място, не ни е за сефте. През Адриатическо море за половин час стигаме до началото на площад Сан Марко. Преди да плъзнем като хлебарки, 300 пъти са ни повторили да сме точни на връщане. Корабчето не .може да чака, а закъснелите ще се прибират с плуване и на стоп до Загреб. Бранко е в стихията си. Показва ни Двореца на дожите, затвора, моста на въздишките. Ние се държим като японски туристи- гледаме, цъкаме с уста и снимаме. Минаваме покрай колоните и сме пред базиликата Сан Марко. Пред нея има опашка, голяма поне колкото Великата китайска стена. Това предвещава съдбата на базиликата. Няма да се радва на нашето посещение. Снимаме се на площада сред нахални гълъби и изпаднали в див екстаз туристи и влизаме в пасажите/ тесни и криви улички с много магазинчета, кафенета и пицарии/. Целта ни е мостът Риалто. Но и той, както и базиликата, и голяма част от града, е затворен и пакетиран за ремонт. Под него лениво тече Канале Гранде. Часът е едва 10.. Гондолиерите се приготвят за първите си клиенти. Викачите от кафенетата- също. Венеция се задъхва като стар асматик. Изглежда ми някак уморена и вехта на фона на свежата Швейцария. Как да сравня Канале Гранде с Lac Leman? След множество снимки, сядаме на кафе на самия канал. От толкова кафенета, намерихме да изберем пакистанско! Тия азиатци ни преследват още от Сваровски. Те и вкъщи ще ми изкочат от телевизора. Кафето е добро, компенсира обслужващия персонал. Чувствам се като във филм. Кафе, Канале Гранде, гондоли, плъзгащи се по водата и пеещи гондолиери. С радост обаче заменям романтичния уикенд във Венеция за Швейцарската ривиера!/дори го писах на Владо,ей така,да си знае…/
Теди ни черпи за пореден път, явно иска от здраве да не се отърве. Изпиваме си кафето и нападаме магазините за сувенири. Венеция е раят на дрънкулките и на всички маркови стоки на достъпни цени. Купувам висулки от стъкло Мурано като за половин китайски квартал. Идва ред на сладоледа. Не мога да го пропусна- Венеция без сладолед е като Швейцария без шоколад, Лихтенщайн без марки и Благой Георгиев Джизъса без татуировки! Прехваленият от Павката сладолед не е нищо особено. Нашето Рафи е триста пъти по-добро.
В 13.30 корабчето ни връща обратно на сушата. Видимо Иван и Андрей са в кофти настроение. По- късно разбрах защо. Пътят до Загреб е много, трябва да имат задължителна 9- часова почивка и още по- дълъг преход на другия ден до Варна. Затова на всички въпроси отговарят с НЕ и цепят секундата. Поне не са ни лишили от хубава музика. Към 21.30 пристигаме в Плитвице. Мотелът е пълен с групи. Стаите поне са големи, ама каква полза? Интернетът хич го няма/ като в цяла Европа/ за сметка на комарите, те са в изобилие. Ферма ли има наблизо?... Хвърлям багажа и излизам навън за последна лагерна сбирка. Андрей мина колкото да изпуши една цигара, а на Иван сякаш му бяха заврели люта чушка в задника. Беше крив като кука тройка.Тия двамата хич нямаха ищах за нищо.Разбираемо… след толкова часа път.Женската ни компания се забавлява като за последно. Изпихме се бирата, розето, кафето и всичко, което можеше да бъде изпито, без да ни убие. В сладки приказки докарахме до 1.30 часа и пак съм изправена пред сериозна хамлетовска дилема- да лягам, или не. Тръгването ни е обявено за 4.30. Няма майтап! Двете копия на телевизионните олигофрени, шофьорите, не се шегуваха. Добре, де, очите ми се затварят сами.
3.00 часа. Събуждам се и по инерция влизам в банята. Да се къпя ли, зъби ли да мия? Докато се чудя, изпускам сешоара, трясъкът е оглушителен. Събудих се, бе, хора! А вие откъде- накъде ще спите??
Куфарът ми е събран и тежи като щангите на Станка Златева. За момента това не ме притеснява. Ще му мисля като се прибера. 3.45. С Катя сме пред хотела, тя се оглежда за кафе, аз не искам. Ще си стресирам организма, ако досега не съм. С нечовешки усилия успяваме да тръгнем в 4.30. В автобуса е гробна тишина. До втората почивка всички спят. Това е най- тегавият преход. Представям си какво им е на шофьорите. Почти 1200 км до България. От седене задникът ми ще хване не само хемороиди, ами и люляци ще му цъфнат! През това време Бранко забавлява публиката с въпроси за екскурзията и изнася поетичен рецитал по стихове на дъщеря му./ Милена Белчева, добра е!/.
Минаваме митницата. В София попадаме в задръстване, час и половина няма измъкване! Панагюрище... Пловдив,Хасково.
Пристигане около 22.30.Как можа всичко да свърши толкова бързо?Още не съм си смъкнала багажа от автобуса,а вече мисля за следващото пътуване…Баварските замъци... може би./на Владо това няма да му хареса…за момента/Но като му дойде времето-ще видим…В момента съм една влюбена… в Швейцария жена!