автор: zaltia

Невъзможността да те прегръщам и целувам,
ми тежи,
смазващо много тежи...
Не може грохотът на океана болката да заглуши,
във вълните виждам твоите коси,
виждам най- прекрасните очи, и страдам.
Опитвам с вятъра да полетя, но само с чайките крещя,
и разбирам, че без тебе полудявам...

Всеки ден е безнадеждно сив,
опакован във прозрачна невъзможност.
Цветното изниза се в копнежа тих,
копнежът към една любов голяма,
изстрадана,
тъй- дълго чакана,
а днес заключена,
в картината на залеза, изгарящ океана.

С една звездичка всяка вечер си говоря,
гледайки я с влюбените си очи,
Пиян, понякога с луната споря,
нощта на пръсти се изнизва, но не ми се спи...
и се родиха думи,
дишащи обич,
и сричащи тъга,
от невъзможността да те прегръщам и целувам...