автор: sliver

Дългата пола на лятното ми настроение се развяваше като червената ми коса, небрежно, гальовно...

Докато морето се пробуждаше, с помощта на слънчевите лъчи, аз правех сутрешната си разходка до кея. Онзи кей, откъдето преди 25 дядо ми, Бог да го прости, купуваше попчета, току що уловени. Онзи кей, на който за пръв път проговорих на английски език с реален човек, един много симпатичен датчанин. Онзи кей, който помни всяка една моя сълза, когато идваше време за сбогуване с морето.
Всичко това е минало. Дядо го няма, чужденецът също, няма и попчета, няма рибари. Аз вече не плача на кея, дори не се качвам на него. Не се сбогувам с нищо и с никого, защото знам, че всичко е временно, дори и моето сбогуване...
- Мамо, мамо, толкова си хубава, когато се усмихваш, чувам за себе си детско гласче на момиченце. После поглеждам майката, хубава е, да, с роклята си на цветя и бръчиците около устните.
Правя обратен завой и тръгвам към скалите. Към мястото, от което скачахме с братовчед ми. Изкатервам се, все още помня как се правеше, и сядам леко задъхана на скалата. След почти три часа бях готова за слизане. Хубавото на спомените е, че след като ги пуснеш в действие, когато представлението свърши, те се прибират в гримьорната.
Усмихнах се, бавно и продължително. Време беше да вляза в морето и да поплувам. Сама, без спомените. Поне до следващото представление.