автор: rozix

В адското юлско пладне на неделния ден
крача по павираните улички около „Иван Асен“,
замаяна от слънчевите лъчи, все едно стрели,
които се забиват в изпотените ми слепоочия като парещи многоточия.

Джвакам с джапанки като с дъвка
и покрай прохладния вход на стара кооперация
забелязвам чифт кафяви мъжки обувки,
които изглеждат доста нелепо в лепнещия юлски пек,
по-подходящ за боси крака и коктейли с лед.
Отбелязвам това с размекнат от жегата мозък
и отминавам с хлъзгавото „джвак“ на джапанките си пак.
На връщане от магазина по същия път
покрай мен, залитайки, минава клошар с боси крака
и найлоново пликче в ръка.
Захапал наполовина изпушен фас, поглежда към изпепеленото небе
и въздъхва, а после продължава до най-близкия контейнер за боклук.
И точно оттук започва хубавото в цялата история,
защото той нищо не открива в празната кофа за смет
и може би си мисли: „в тая жега едва ли ще изкарам късмет“,
но ... малко по-надолу го чакат смирено кафявите мъжки обувки,
като верни кучета, легнали пред входа
такива едни прашни и рошави, с несъвсем ясна порода.
И ... се намериха - босоногият бездомник и обувките
и той се наведе и с усмивка ги взе, все едно дете,
открило забравен подарък под елхата,
един такъв прашно добър и уморено щастлив в маранята.
Помислих си: „ех, за какво ли са му тия зимни обувки посред лято“,
а той, сякаш прочел мислите ми, промълви:
„Здрави обувки винаги трябват, нали?“.
Истина е – здрави обувки винаги трябват.
Лятото все някога свършва и зимата идва, а тя е враг на босоногите бездомници,
хапе ги по краката и къса бримките на овехтелите им потници.
И заджваках обратно към вкъщи щастлива,
и смирено благодарих на Господ, че дори в тази горещина,
вместо да дреме на шезлонг с леден коктейл в ръка,
той даже и в неделя работи,
за да може един клет бездомник през зимата
да крачи със здрави обувки към свойта съдба,
да търси и намира съкровища дори и в сметта!