автор: yotovava

Натрупах вече петдесет лета.
Но този свят остана си загадка
Тъй мъничко от него проумях.
А времето ми беше твърде кратко.

Ругаха ме на майка и баща,
ругах и аз – направо срам ме хваща.
За всички непремерени неща
оказа се, че трябва да се плаща.

Платих с това, че сто пъти проспах
най-трепетните изгреви на юли,
забравила съм как дъхти нощта
на влажна пръст, септември и на дюли.

И как водата има сладъх дъх
и кротко ме приканва да опитам
да покоря безимения връх,
отдавна зад стъклата ми усмихнат.

Когато този ден се разтопи
в пожарите на златния горещник,
дано да прочетете този стих,
със който искам да ви кажа нещо.

Едничко да запомните от мен,
защото не остана много време:
– Здравей, приятел, имай хубав ден!
е повече от – Дявол да те вземе!