автор: Antioh

Времето ти изтича нали, негоднико
Гледаш назад стъпките които си оставил в пясъка
А вятърът ги заличава след теб, за да не може да се прибереш в себе си...
Не помниш пътя назад
Не знаеш този напред
В стомаха ти се е родила пеперуда, лек си и с лекота и финес
Преминаваш през болката
Душата ти е усмихната, в агонията да си истински човек и мъж.....
В надеждата ти да си срещнал нещо истинско.........
Късно е, късно като залеза над пустинята........
Истинско, като жена, която щом пусне косата си
Целия свят спира, спираш да дишаш и виждаш, виждаш ясно поне за малко......
О знам, разиграл си пак целия филм сам, бързаш, грешиш и оставаш самотен
Всред дюните, както всеки път, както всеки път,
Вятъра само ти шепне, глупчо.....истини няма, не и при теб, те са само в твоята глава,
А ти, ти трябва да вървиш през пясъка, засега само това ти е позволено, докато не се научиш....
Научи се да си истински, да чувстваш мислиш и правиш.........
Научи се да самотничиш, без да пречиш на другите
Без да лъжеш себе си
А пеперудата рано или късно ще излети и няма да ти покаже пътя
Рано или късно, лекотата ти ще изчезне и ще се сгромолясаш отново
Тежък, тъжен, всред пясъка.........
Но, по дяволите имаше мигове, в които виждах толкова ясно, толкова ясно........
Мигове в които тя пускаше косата си, а тя се разливаше като листопад на есен.....


Времето ти изтича нали, негоднико
Но как да се върнеш, как да се върнеш...
Как да си щастлив без да нараняваш, как да приемаш, когато копнежа ти
Не среща копнежа на някой друг, как да повярваш, когато винаги когато си се осмелил
Да подадеш ръка, да си признаеш, че ти е просто хубаво........
Винаги, накрая, винаги накрая, винаги накрая
Пак си сам, пак молиш, пак вървиш, търсиш и гледаш
Пак те разкъсва пустинята........пак се заравяш в пясъка
Не разбра ли, глупчо, никой няма да те намери.......
Никой не те търси, не си оставил следи...........
***
Пеперуда кацна в дланите на слепеца и той трепна.......
Слепеца не бе виждал пеперуда никога,
Но бе сигурен, че е именно такава,
Усмихна се
И я пусна да излети.......

Когато тя вече, бе адски далеч,
Мъничка сълза падна от окото на слепеца
И си каза той..........

Колко е хубаво, когато нещо толкова фино и прекрасно може
Да те докосне....


(слепецът живееше на края на града, там където започваше пясъка на необятната пустиня и никой никога не му обръщаше внимание)