Лятото писна от гърдите на чайките.
По деколтето на залива
се разгониха ледени кубчета.
Вълноломът ги разби на сняг
и затрупа текилата в чашите ни.
Отпихме на жадни глътки телата си
със сламките на сутришната „Маргарита“,
докато солта на морето се свърши,
а слънцето изстиска лимона си
и замъкна корите зад дюните.
Пясъкът на времето ни засипа,
когато навътре ни грабна
последния тласък на прилива.
И два чифта ръце ни понесоха
зад граничната ивица –
на педя от вълните,
до дълбините на възможното щастие.