автор: AlexGergov

Преди много, много години, в едно градче наречено Баден Абендстаг, живеело малко момче на име Волфганг. Градчето било чисто, подредено, прословуто с лековитите си минерални извори и с още нещо: високо в планината имало стара, изоставена, дървена кула. Наричали я Далечната кула.
- Мамо, какво има в кулата? – попитал Волфганг, когато навършил 7 години.
- Никой не знае. – казала майка му – Който тръгне натам, не се връща. Затова на младежите от градчето им е забранено да ходят там. Отиват само старците. Те нямат какво да губят. Не искат да си отидат от този свят, без да са разбрали какво има в кулата.
- Аз ще разбера преди да остарея. Ще видиш.
Когато навършил 21 години, Волфганг решил да тръгне по опасния път, от който никой не се връща. Напразни били усилията на родителите и приятелите му да го разубедят. Когато настъпил уреченият ден, целият град се събрал, за да го изпрати. Пътят му бил изпълнен с множество трудности. На втория ден от тридневния преход в планината, той се подхлъзнал докато изкачвал един стръмен склон и едва не изгубил живота си. Много различни мисли минали през главата му по пътя нагоре. Мислел най-вече за това какво го чака в кулата. „Няма начин да не е прекрасно там, след като никой не се връща.“, си мислел самотният пътешественик. Когато на сутринта на третия ден от своето пътуване, Волфганг стигнал до Далечната кула бил много уморен. Влязъл в кулата. Била пуста. Обиколил отвън. Там също нямало никого. Огледал се отново. Недалеч от кулата забелязал, тясна кръгла дупка, която била покрита с борови клони. Отместил клоните и погледнал вътре. Без да се замисля и за секунда се спуснал в дупката и влязъл в огромна подземна пещера. В далечния край на пещерата имало висок водопад, а около него буйна тропическа зеленина. Скрито сред растенията бликало малко изворче. Точно над водопада имало два големи отвора с формата на очи. През тях прониквала ярка слънчева светлина. Волфганг няколко пъти обходил обширното пространство. През цялото време викал: „Има ли някой тук?“, но в отговор чувал единствено ехото от собствения си глас. След като прекарал повече от час в пещерата без резултат, през тясната кръгла дупка служеща за вход и изход, излязъл навън. Обиколил още веднъж кулата отвън. Не видял никого. Проверил и вътре. Отново нищо. „Защо тогава никой не се връща?“ – запитал се той и уморен, и отчаян от неуспеха си, поел по обратния път към градчето Баден Абендстаг.
В същото време, изпод водопада в пещерата излезли четирима мъже и две жени. Всеки от тях изглеждал на не повече от 25 години. В действителност обаче, най-младата обитателка на пещерата била на 93.
- Дали младият Волфганг ни видя? – зачудил се единият от мъжете.
- Сигурна съм, че сме останали незабелязани. Бяхме се скрили добре. – обадила се жената на 93.
- Най-важното е, че изворът остана тайна. Ако Волфганг беше разбрал за него, щеше да разкаже на другите. Всички жители на Баден щяха да дойдат тук, за да пият от Извора на младостта. Водата намалява, а ако не пием от извора всеки ден ще остареем и ще умрем.
Един от мъжете се обърнал към другите с насълзени очи и казал: „Липсва ми внукът ми. Когато видях Волфганг за последно той беше на 5. А сега е вече мъж. Иска ми се да се върна обратно в Баден и да бъда до него.“
- Но тогава ще остарееш.
- По-добре да остарея отново, обграден с любов в семейството си, отколкото да бъда вечно млад затворен в тази пещера. Връщам се в града. Който иска, нека дойде с мен.