автор: alex_dlr

Забелезал съм, че най-добрите ора си проличават, кога времената са най-лоши. Така едно време, кога учех у Берковица, се събирахме неколко момчета и одехме да цепиме дръва или да вършиме неква хамалска работа, за да изкараме пари за седмицата. Беше тегаво, що, ако не намериш работа, караш на фотосинтеза. До четвъртък, най-много, никой нема пари, а и родителите на сички у пансиона беха бедни и не моеха да пратат.
Кога се получаваше така при мене и брат ми, наште пращаха ядене. Проблемът беше, че у пансиона (викахме му Алкатраз) не моеше да се внася храна отвънка. За тва като си купувахме или ни пращаха ядене, го криехме у гардероба и ядехме у неговото прикритие, що беше разположен на стратегическо место у стаята и възпитателите не можеха да ни видат през джама на вратата.
Понеже и другите четирима у стаята правеха така и баш-баш не обичаха да чистат, се получи малко неудобно, кога възпитателите правиха изненадваща проверка по стаите. Добре че не съм бил там. Завели що де хора имало у панса и ги натъпкали у нашта стая. Отворили широко шкафовете на сички ни и ги показват като у музей, а главният възпитател Иванов се изявевал като гид. От некой чорап стръчи кренвирш, у крачола на панталона е скрит леп, зад обувките има буркан с мЕсо, а у шкафа на един „съкилийник“ имало нещо, къде не посмели да изследват, за да не се съживи и да ги уапе.
Оттогава почна мноо стриктно да се следи да се спазва правилото да не се внаса ядене у стаите. Се имаше изненадващи проверки, възпитателите те глеат накриво (особено тия от наща стая), а наказанието за нарушителите беше изгонване от общежитието.
Тежки времена настанаха.
Пропускам таа част за мъките с раненето и досадното спазване на часа за ядене у стола на панса (ако имаш пари да си платиш), що искам вече да стигнем до главната история.
У един ден, къде па беаме закъсали с парите, наште пратиха мусака. Цел ден не бехме яли. Чакааме да стане нощ, да мине часа за легане, та да не ни проверат изненадващо.
Към 23:00 часа се изнизах като лалугер от кревата и се улетех у шкафа. С треперещи ръце отворих съдинката, натъпках си половин крайшник у устата и добавих голема част от мусаката. За момент попаднах у Вечните ловни полета. Толко блага мусака не бех ял никога. Ясно е, че мислех така зарад тва, че бех гладен като куче, ама ич не мислех за тва, а веднага налапах другата част от крайшника, без дори да съм глътнал предишната порция. Усещах картофите, каймата – леко препечена и хрупкава, яйцата и сичко тва просто се топеше у устата и освобождаваше место за още. Спре да ми се вие свет и слабостта от глада почна да изчезва. Се едно да ритнеш ръба на спалнята и да усещаш къ болката си тръгва постепенно.
Тогава вратата се отвори. Лампата светна. У лево от мене, зади шкафа, се показа Иванов. Главният възпитател. Хвана ме. Е така, къ бех най-щастливия човек, къде яде у гардероб, така станах първия изгонен от пансиона, за който съм чувал.
Ноздрите на Иванов се разшириха. Другите у стаята беха свели глави.
-Това на какво прилича? – пита тихо он.
Сички мълчехме и се чудехме къ сме могли да пренебрегнеме нечовешкия нюх на Иванов за пакости.
-Попитах това на какво прилича?! – разбесне се възпитатела.
Я си заврех главата у гардероба, огледах обстойно и обевих отвътре:
-На мене ми прилича на мусака…
Гробна тишина. Въздуха спре да се движи, за да види кво ше стане. И стана чудо. Целата стая избухна у смех. Най-мноо се смееше брат ми. Беше ясно, че ше си тръгнеме двамата, ама немаше да си тръгнеме с наведена глава. Нашто отодене щеше да се запомни. Истинското чудо беше, че Иванов стискаше устни и потреперваше, що се опитваше да се сдържи, за да не се засмее и он. Като се поукротихме малко рече:
-Е, така ли се яде мусака? Не те ли е срам? Ела да ти отключим стола, да седнеш и да ядеш като човек!
У първия момент не разбрах кво стана, та се наложи Цеко и брат ми да се размрънкят, та да се сетим. Зех кво можах от шкафа, тръгнах към вратата, върнах се, що бех загребал и едни боксерки и се излетех към стола.
Иванов тъкмо беше отключил. Я тръгнах да влазам, ама се спрех до него и му рекох:
-Господине, нямахме пари. Не бях ял цял ден и за това стана така. Обещавам, че няма да се повтори.
Иванов наклони глава на една страна.
-Сашо, не ми ги разправяй тия. Пак ше го направиш при първа възможност. Случват се и такива неща. В трудни времена живеем, ама това не означава, че трябва да спираме да сме хора.
Още го помним тоя човек. Ше ми е кеф некой ден да го срещнем. Ако некой знаа нещо за Димитър Иванов, къде беше/е възпитател у пансиона на Талашо, моо да кае.

ПП: Още следващата вечер па почнахме да едеме у стаята. Бехме млади. Кво да праиме…