автор: veronikas

Тишината носеше със себе си всичките си образи. Илияна не задържаше такива прозаични мисли в главата си. Страхуваше се, че поднобни мисли ще нарушат и без това крехкото й равновесие.
Но днес, тишината беше дошла с онази тежка, вехта и дълга роба, с която рисуват смъртта. Защо свързваше смъртта с любовта? Едва доловимо спокойствие легна върху клепачите й и тя си помисли, че така свършва и така започва животът. Този, в който има любов. Този, в който от любов не се умира час по час. Постоя малко така, унесена и безтегловна. Усети как лъчите на слънцето целуваха страните й и по тялото й премина сладостна тръпка. Не биваше да се поддава на такива усещания. След това с дни наред нямаше да може да мисли за нищо друго, освен за него. Знаеше много добре, че животът е въртележка и днес си горе, а утре – долу и само силните се смеят като деца в лунапарка, когато целият въздух застине в гърдите им и въпреки, че не могат да дишат изглеждат така, сякаш са по-леки от вятъра. Или лудите. Да беше полудяла! Лудостта щеше да я спаси от непосилната истина, която един път се оплиташе като въже около врата й и тя едва дишаше, а друг път се стелеше като море без вълни и я приканваше да влезе и да потъне. Да стигне дъното и да намери другата, по-красивата част от живота си, скрита като бисерче в мида. Трудно е да се довериш на такава истина. Като затишие пред буря. Сигурно затова живееше в постоянно напрежение и очакване на неизбежното зло.
Не веднъж са й казвали, че е луда. И наистина беше луда да стои при него, но нямаше сили да тръгне и да загърби онзи красив спомен, който все се надяваше, че е настояще, което се крие и от нея се иска само търпение, за да може то да се престраши и да се покаже от ъгъла, в който се е скрило. И, ако не я беше пребил почти до смърт, и Виктор не я беше завел при адвоката, сега още щеше да е при него. Щеше да го чака с ясното съзнание, че ще се прибере пиян, вонящ на парфюма на поредната курва и щом я види щеше да се сети колко я мрази. Намрази я, защото не можа да роди децата му. Молеше го да отидат на лекар, да си осиновят, да направят както правят другите семейства с такива проблеми, но той ставаше по-злобен и обидите му бяха толкова жлъчни и болезнени, че тя предпочиташе той да я удря, докато очите му добият пак онзи мек, кадифен и топъл цвят, в който се влюби и за който знаеше, че е цвят на обич.
Четири месеца откак не го беше виждала, а нито за миг не беше спряла да мисли за него. Не го мразеше. Мразеше слабостта му. Мразеше себе си за същото. Сега, щеше да го види и това я плашеше до смърт. Виктор й беше говорил много. Опитваше се да я отвлича от мислите и тъгата, с която се обграждаше като защитна броня. А от кого се пазеше? Чувстваше се обезличена, сива и пуста като въздух след буря. Безжизнен. Тежък и непосилен за дишане. Виктор е добър човек. Най-добрият й приятел. Единственото хубаво нещо в живота й. Бяха състуденти и когато се ожени за Бисер, продължиха да се виждат, да се чуват и да си споделят. Беше й мъчно, когато го виждаше колко много страда за нея и напоследък беше спряла да му се обажда. Когато дойде в съзнание в болницата нямаше на кой друг да се обади и му позвъни. От тогава живее при него. Да, добър човек е Виктор и заслужаваше да намери своето щастие. Да мине и днес, да получи развод и от утре ще си потърси квартира. Ще прелисти живота си на нова страница и всичко ще се подреди. С времето все по-рядко ще й липсва кадифения топъл поглед на Бисер, все по-рядко щеше да копнее за ласките му и най-вече - все по-рядко щеше да умира при спомена за омразата, която таеше към нея, че не можа да му даде това, което искаше.
Усети лекия полъх на вятъра и настръхна. Един кичур от косата й падна върху очите и тъкмо понечи да го махне, нечия ръка изпревари нейната и бавно го отмести. Странна тръпка премина през тялото й. Тръпка, която беше забравила в годините. Извърна бавно лицето си и устните й се сляха с устните му.
- Бисер е починал тази нощ.
Не почувства нищо. Сякаш го знаеше вече. Сякаш се беше случило много отдавна. Сякаш, онази част от нея, която така много обичаше Бисер, беше умряла миг преди това.
Тишината беше облякла прозрачната си рокля и имаше венец от бели цветя върху дългите си черни къдри. Така ли изглежда всъщност смъртта?
- Да тръгваме. – каза Илияна и стана.
Почувства се толкова лека, сякаш цялото минало падна в краката й, а ръцете й стискаха мидичка, в която туптеше другата част от живота й...