автор: Nadie

Продължение
Капана наистина е капан. Загубвам се из тесните улички, отбивам се в две-три магазинчета и в едно супер ретро-място за плочи, от където излизам с любимата ми приказка за джуджето Дългоноско и макси-сингъл на Деян Неделчев от 1990!
Ще ударя Асен в земята с това епохално откритие! Жълт-зелен ще ходи цяла седмица! Асен е колега, с когото колекционираме музикални безумия. С последни сили вземам тениска с кривогледа лисица за дъщеря ми и сядам в Ядрото. Имам нужда от нещо ободряващо.

- Извинете, Надежда, може ли да поговорим. – Докато гласът стигне от ушите до мозъка ми, розовата магьосница вече се е намърдала на възглавницата до мен. Стиска в ръце дебел фото-албум и странно чорапено човече на жълти и зелени райета – кой изобщо носи такива чорапи! С облещени червени очи-копчета – като махмурлия пред шкембе-чорба, грамадни уши от плат на цветя, криви крачета и ръчички от тел. Със сигурност човечето гледа доста по-умно от мен.
- Вики мечтае да обиколи света. Не е ли чудесно! Но е в капан, така де, лекарите й забраняват. Забраняват й! – Сигурно е била учителка по рисуване. Учителка! Ужасна си, Надеждо, наистина! Сърце нямаш!
Дъщеря ми също мечтае да обиколи света, мисля си. И в никакъв капан не е - преди пет години я заведохме в Рим и вече е ошетала половин Европа.
- През декември става на 10 – юбилей! Навремето ми бяха казали, че едва ли ще доживее до 5-6. От бебе я водя на упражнения. Всеки ден. Всеки божи ден! Баща й ни напусна още като поставиха диагнозата. Сега си има две здрави, да са му живи и здрави! Измъчих се. Ама Господ ме чу. Напредна много, в училище е отличничка, талисман на класа. Отличничка! Казват, че тази година ще проходи по-стабилно. Ще може даже да танцува, така казват. Да танцува! Не е ли чудесно!
Разгръщам албума. Стотици чорапени човечета са плъпнали по целия свят! Позират пред дворци, паметници, храмове, на плажа, в планината.
- Това да не е…? – буча пръст в една снежна снимка.
- Да, Боян ми се върза на акъла и го качи на Еверест.
- А тука! Не може да е …
- Антонио Бандерас. Много симпатично момче. Снима тука в Капана някакъв екшън. Всеки си изкарва хляба както може. Така се развълнува! И хоп - в Холивуд! – магьосницата въздъхва. – За рождения ден съм й направила сайт. Там всички качват снимките, дето ги виждаш тука. И видео. Някои от хората ще дойдат да си й ги доведат. Даже Антонио обеща… Само до Космоса не стигна. До звездите! Та за това… - Бутва ми куклата в ръцете, прибира си албума и се изпарява преди да съм гъкнала. Да се таковам в тъпите реакции днеска! Звезди! Какви звезди!
Пролетта прецъфтя набързо и окапа, аз също окапах от рекламната агенция – световна, престижна, най-добрия криейтив, най-мениджърския бранд мениджмънт , писна ми да гледам колко грешни пари се изсипват за грешни неща. Майната ви, пуяци надути! На изпроводяк Асен ми подари албума на Балкантон „Звездни братя“ от 1979. Даже ми попя: „Дочакахме и този ден. Във междузвездните пространства с ракета българин да странства от обичта ни окрилен… Лети нависоко, луда калинке!“ - пожела ми.

Няма що! Литнах! Вися на 40-градусова жега на летището в Крумово, жвакам трети валидол и чакам Кмета да започне най-после с речта. „Уважаеми господин Президент, уважаеми господин Генерал-майор, празникът на военно-въздушните сили е най-големия празник на военно-въздушните сили, нашите братски народи са най-братски, особено в областта на науката пък са толкова братски, че NASA ни е като родна майка… дъра-бъра, сто чадъра…“ Не преводач, машина съм аз! Пет дни съм му до десния пагон на генерал-майора, с мен ляга, с мен става. Е, не в този смисъл, де. Дори успях да излъжа охраната и едната вечер му направих голяма услуга. Обаче се заклех подробности да не споделям – дискретността е едно от най-важните качества на преводача.
Церемонията свършва, разходката из Музея на авиацията също, постигнати са договорености за космически артефакти от САЩ и всички са доволни. Утре си заминават най-сетне. Една вечеря още и край!

Имам време само да си взема бърз душ. Катун е тоя гардероб, катун! Ама кога да го наредя, като все ме няма! Крайчето на копринения ми шал шава предизвикателно. Дръпвам го и върху ми се изсипва модата от последните десет години.
- Емс, добре ли си? – дотичва дъщеря ми (емс означава единственанеповторима майка на света). Тънките й ръце ме избутват, изтупват и приглаждат. – Начи ше се кратиш някой ден, толкова си непохватна! Все подире ти трябва да вървя. Понякога не разбирам в това семейство кой е майката и кой… - Протяга ръка и издърпва ухо на цветя.
- Опа, какво си намерих! Как е попаднало тук? Сигурно го е хванал съклета и за това събори дрехите.
Хванал го е, и още как! Жълт-зелен е станал от съклет! Хайде, чорапено човече, време е за вечеря. Ухото му смешно се подава от елегантната ми чанта за коктейли.
- Генерал Болдън, ще ми помогнете ли, моля?
- За Вас бих направил всичко, мадам! – Човекът е свестен и бутафорната му галантност не ме дразни. Изобщо няма идея, милия, какво ще последва.
Лятото префуча и се изгуби, а след него повехна и есента. Седим в снежния Капан и пием турско кафе.
– Готово! Малко си кривоглед, но си чуден красавец! - Вики скъсва конеца със зъби и намества копчетата-очи. – Да не избягаш като другите!

Вратата с трясък се отваря. Нахлуват десетина души, торта, балони, премръзналата котка и група снежинки, но те не остават дълго. Става шумно и задушно, честит рожден ден-мляскане по бузите-колко си пораснала-розовото ти стои чудесно-ето и от мен-не го отваряй сега… Вики е онемяла, че каква да е! Съвсем ошашавена. Козуначената ми приятелка взема нещата в своите козуначени ръце, подрежда всички, раздава задачи и чаши и намества лаптопа в скута на розовата фея.
Десетина чорапени човечета изпълзяват от джобове, чанти и раници и се намърдват в количката на детето. Вики мига ситно-ситно. Майка й влиза в сайта. Следват сълзи, възклицания, дърпане на уши: "Магелане! Христофоре! Беър! Меснере, как можа да се покатериш ЧАК ТАМ! Без кислород – знаеш ли какъв риск е това!" Меснере! Сериозно ли?! Беър Грилс и Магелан – ясно, ама Райнхолд Меснер едва ли е познат на който и да е четвъртокласник, въпреки че осемхилядниците са също толкова високи, както и през седемдесетте.

Отваря първото видео:
- Hi, Viki, this is Chris Hadfield. Your friend is wonderful! – Астронавтът се е ухилил от Земята до Луната, червендалест такъв, дружелюбен. Държи за телена ръчица жълто-зеленото чорапено човече – копчетата му са толкова опулени, ще изхвръкнат всеки миг. Хич не изглежда като въплъщение на храбростта. – He makes a really good company! I promise I will get him back to Earth safe! * – Крис махва, картината се разпада.

Вики сияе: „Видяхте ли! Първото чорапено човече в Космоса! Не е ли чудесно!“ Вдига глава към капандурата и започва да вика с цяло гърло:
- Hi, Chris, this is Viki. Вики от Капана. Благодаря ти! Благодаря ти от сърце! Ела ни на гости, като слезеш! Пловдив, Капана. Запомни ли? Ще ми го върнеш и ще танцуваме. Танцуваш ли валс?

Вики завърта количката, а с нея и цялата обезумяла, красива Вселена.
________________________________________________
* Б. а. Здравей, Вики. Аз съм Крис Хадфийлд. Приятелят ти е прекрасен! Чудесна компания ми е. Обещавам да го върна на Земята!