автор: Nadie

- Ще ми помогнеш ли, моля? Моля?
Значи такава съм блейка – зазяпала съм се в старите фасади, дървените тавани, изкорубените дантелени дограми и докато гласецът стигне от ушите до мозъка ми, вече съм се препънала и съм се пльоснала в цял ръст върху инвалидната количка.
- Опа, май аз на тебе ще помагам, то се видя!
Тънките й ръце ме избутват, изтупват и приглаждат. – Аз съм Вики.
- Надежда – представям се.
- Не, няма. Така ще си остана. Церебрална парализа. Ходя на терапия всеки ден. Най-добра съм в групата. Има такива, дето само лежат и няма връзка с тях. Пускат им музика, светлинки разни и ги галят по главите. Да ти кажа, малко им завиждам. Душите им са на пътешествие и им изпращат филмчета от най-различни места. Даже Космоса! Прожектират си ги вътре в тях и за това ние не сме им интересни. Мечтая да обиколя света! Не е ли чудесно!
Цялата е в розово. Розови маратонки, розов клин, розова блузка с надпис „Обичам мама“, розови панделки и розови очила. Ужас!
- Направиха ремонт миналия месец, много хубава стана улицата, обаче сложиха бабуна тука. Събирала се вода в мазетата. Сега стоя и чакам да мине някой като теб. Не като теб точно де, повечето не се стоварват върху ми.
- Извинявай! Наистина! – Недодялана патка такава, коря се наум.
- Това, че съм инвалид, подсилва чувството ти за вина, нали? Не трябва. Вечната душа, въпреки всички изменения, които стават с тялото и ума, винаги остава неизменна. Така пише в Бхвагабад Гита. Божествена песен означава на санскритски. – Розов Кришна-травестит, да ме прости Господ!
- Накъде да бутам?
- Отсреща, към галерията.
Бабуна. Паваж. Крив паваж. Ръцете са си оставили с ремонта. Колелата се отплесват и е трудно. Дъщеря ми като беше бебе, бях станала национален шампион по петобой за майки: слалом с двеста между паркирали коли, кърлинг по степан лед на шосето, оф-роуд през изкопите за нова канализация, подлез-дайвинг с елементи на културизъм и спринт през глутницата бездомни около блока. Отвикнала съм.
На витрината дреме дебела котка, почти невидима между десетките кукли от плат – животни, принцеси, странни извънземни, всякакви изроди. Скача в скута на Вики и започва да преде. Жена, направена от сладкиши размахва козуначени ръце:
- Заповядайте! Добре сте дошли! – И тя в розово, включително розова шапка от плъст, като шлема на тракийския воин на жена му.
- Това е мама. – Не думай - мисля си. – Надежда – представям се.
- Мама прави кукли и накити от плат. Аз правя чорапени човечета. Тя е художничка. Не е ли чудесно!
- Дай да видя чорапените човечета. Сигурно са много хубави! – Какво!? Измислете вие нещо по-оригинално, да зарадвате дете в инвалидна количка, което прави чорапени човечета.
- Не можеш да ги видиш! – Кихва звънко. - Всеки ден правя по едно и всяка нощ изчезва. – Кихва пак. - Предполагам, че се измъкват през покрива. – Отново кихавица. Котката най-после разбира намека, скача и се курдисва пред вратата.
- Бягат. Какво не им харесва тук, не мога да разбера! Казах на мама да я зазидаме тая капандура, обаче тя не дава. Теменужка ще изсъхне от мъка, ако не я вали дъждец от време на време.
- Вики, стига, моля те! Сигурно мислите, че сме луди! Луди! – Чак сега забелязвам градинката с кактуса под капандурата. Теменужка с бодли - мечове. Чувствам се като във филм на Бунюел. Недодялана, цинична буржоа, която не вярва в нищо, камо ли в чорапи-бегълци и депресирани кактуси!
Купувам си гердан с топчета, изплетени на една кука, съчетани цветово от групата за взаимопомощ към Съюза на далтонистите.
- Беше ми много приятно, Вики! – казвам с изкуствена усмивка. Докато отстъпвам заднишком, внимавам да не връхлетя Теменужка, да не настъпя котката и да не съборя нещо извънземно. Стига катастрофи за днес.

- Защо бързате, ще Ви почерпя кафе. Правя много хубаво турско. Много хубаво! Мога и да Ви гледам. – Добрата магьосница и малката фея са далеч отвъд зоната ми на комфорт. Смятай, чорапените човечета бягат, какво остава за мен! Махвам им за чао и се оттеглям, доста пъргаво за възможностите си.
(Следва)