автор: giro

Майка ми, във връзка с някакви мои кардио проблеми, които научната медицина не лови, натърдиса по пеньоар на баклавички от кухненския си амвон: „Любовта не е донесла нищо хубаво на човечеството”.
Ай, ай, ай! – ти, стара жено, необратимо превзета от цинизма, си забравила на какво е способен влюбеният човек!

Отвърнах така и, а – запецнах! Че на какво е способен този лигльо, ако не само на простотии?
Ето – колосалният Хектор, този верен и непобедим куражлия, си отиде на ахкири, заради малоумния си брат, олигавен от любов по една антична неверница. Пък и Троя се затри. Обаче авантюристът Шлиман я откри малко след това и хоп – дари Елениното злато на жена си. Баси любовта, ебаси – няма времеви, териториални, нито умствени граници!
Онея олигофрени, Ромейчо и Жулиетка, гушнаха чимшира от пълна дивотия, а ние сега подсмърчаме пред великата им любов. Ех, няма вече такава любов, нали, все живи гледаме да останем!
Един приятел се ожени по любов, ама по много голяма любов, за една кака, щото правила „най-яките минети”, а още в медения месец се оказа, че техниката й била традиционна за варненските курви.

„Еееех, люубов, любов, люуууубоов...” Има една такава песен, знам я цялата, защото, съвсем обяснимо, е много кратка.
Нещо се отплеснах по незначителни работи. Друго исках да споделя, но се унесох в горната интродукция.

Дежурен съм по УБДХ – едно комунистическо, скудоумно недоносче на нормотворческия ни стерилитет, посредством което се громят „дребните хулигани”. Чудна работа – самата идея да се дели в два нормативни акта хулиганството по квазиразмерен критерий е кретенизъм, ама нейсе. Свикнали сме да работим с нормативни малформации. Даже вече мисля, че сме се изкретенили и ние, баш така, както се видиотяват дългогодишнните психиатри. Нейсе.

Водят ми едно самозабравено от любов студентче. Поради това, видиотено тоже. Той бил от некво село на кънда в дивия и живее в общежитията на пловдивското школо. Гаджето му, обаче, мръсна мръсница, го оставило. Нашият се напил с виното, донесено за Сейнтвалентин – мъка като неговата никой друг не е преживявал. И като се натряскал, прасето му селско, взел да троши ведомствения интериор. Явно е виждал в него образа на непрежалимата неверница, та го помлял. Че не е дребно това хулиганство, не е – всеки ще даде този единствено верен отговор. Но айде, викам си, да не мъчим правосъдието - то мрази да решава спорни въпроси.

Гледам го нашия – нахакан. „Верно ли, че си чупил, бе?” „Верно, много пиян бях” и се хили. „Ти, викам, бая си се самозабравил, май не ти е за първи път. Задържали ли са те за подобни дивотии?” „Да, ама татко – той е голям човек по нашия край, все ме е отървавал, много го уважават.” „Браво, обича те значи! Сега казвай, че нямам повече време - глоба или задържане в МВР?” „Аааа, глоба естествено.” „Ми кой ще я плати, бе серсем?!” „Татко ми” и пак се хили.
Ммдааамм. Бащина любов! Гледам, че е по-пагубна и от тази на Парис. „Айде, обаждай се на баща ти, хиля се този път аз, да отиде вместо тебе 15 денонощия в изтрезвителя!”
Съдийски чук нямам, но си представям как праскам баща му с него.

Дааа, мила мале, любовта не е донесла нищо добро на човечеството... Освен разбира се правосъдието, творено с всичката ни любов.
Бррр, чукай на дърво и бягай!