автор: IGeorgieva

Синьото пежо излезе от София и Стефан настъпи педала на газта. Утринният въздух свистеше около колата, която препускаше устремно по магистралата.
- Колко е разрешената скорост тук? – надникна от задната седалка разтревожен Питър. Всички, които идваха за първи път в България, се вълнуваха от този въпрос.

- Спокойно, само с 10 съм отгоре, а полиция има чак при първия тунел.
- Тук така се кара – извърна сините си очи назад белгийката Хелена, попривикнала вече към някои стряскащи порядки. Това бе третата й командировка в България и, естествено, бе опитвала и шопска салата, дори ракия.
- Струва ми се опасно – не се предаваше Питър и Стефан намали скоростта. Не можеше да рискува да се оплачат от него в агенцията. Парите за устен превод и придружаване бяха добри. Сегашните му клиенти, пристигнали за семинар по европейски проект за горите, пътуваха към Враца. Разполагаха с достатъчно време да стигнат дотам.
- Боже, каква красота – ненадейно възкликна Питър, който, вече успокоен, гледаше през прозореца. Могъщите склонове на планината, изправени като стражи от двете страни на пътя, величествено им отдаваха чест. Върхове подпираха безоблачното небе. Всеки завой разкриваше нови меки извивки с преливащи се оттенъци на свежа зеленина.
- Идвали ли сте в Холандия? – попита ги Питър. - Там нямаме подобни места. Полета с лалета, които са наистина впечатляващи, но друго какво - крави и вятърни мелници можеш да видиш покрай магистралите.
- Да, лалета ви са прекрасни – съгласи се Хелена. - Тук пък имат Розова долина. Това е Страната на розите. Едни приятели българи ме заведоха там. Ех, беше невероятно изживяване.
- О, наистина ли, не знаех.
- Имаме чудни места. Наблизо, например, е Искърското дефиле. Линията върви покрай реката. Криволичи и извива, там където водата си е проправила път през планината. Накъдето и да погледнеш – високи бели скали, отвесни и остри зъбери! Страховито! А ти си там, долу, толкова дребен... Заради тези скали се влюбих в планината. Всяко лято кръстосвам горите, качвал съм всички върхове в България, също и Олимп миналата година, даже ходих в Тибет.
- О, Тибет? Много интересно. Кога? И как беше там?
- Преди четири години. Да, доста ми струваше, за да разбера, че от нашите планини по-хубави няма. Там, на 4000 метра кислородът не достига и трудно дишаш, започваш да халюцинираш. Едвам вървиш. Слънцето те изгаря, а наоколо е голо. Само в камъни се спъваш, големи, малки, реки от камъни.
- О - вметна Хелена, - катеренето по планините не е за мен.
- Иначе харесах тибетците - отзивчиви хора. Готови са да ти помогнат, да ти покажат, да те заведат, където искаш.
- Българите, които познавам са точно такива. Различни сте, в хубавия смисъл.
- Благодаря, Хелена.
- Ти би ли отишъл да живееш на друго място? – подкачи го Питър
- Не мисля, че бих го направил. Не и докато имам добра работа, всичко ми е тук – приятелите, семейството. Никой не си тръгва от България ей така - от хубаво. Хората търсят навън единствено препитание. Знаете, че тук сега не е лесно, но все си мисля, че нещата няма да останат така.

Враца ги посрещна пролетно свежа и блестяща под нежните слънчеви лъчи. Водопадът Скакля течеше буйно след скорошните дъждове. И семинарът протече според очакванията, поне за Стефан. Участниците изслушаха учтиво указанията за устойчивото отглеждане на горите и добива на дървесина, заложени в еди-кои си разпоредби и решения на Европейската комисия. Стефан превеждаше гладко и с разбиране. Слайдовете от презентацията на Хелена се въртяха – прецизни, ясни и подробни, и ако някой остана неразбрал, то беше само защото не беше слушал. Разясненията бяха обосновани и наглед правилни, но някак далеч от убежденията и мирогледа на присъстващите. В много погледи блестяха недоверчиви пламъчета. Там, в Брюксел, и представа си нямаха от реалността. Как да се бориш с банди бракониери, които безчинстват. Та те бяха по-добре оборудвани от горските! Неизбежно последваха въпросите за финансиране и новите програми. „Ако опазим дървесината, можем да правим и бизнес с нея, но само ако спазим всичките тези изисквания, а ни трябват и партньори – европейските фирми търсят цени под себестойността.” – мислеха си участниците.

В заключителното си слово представител на домакините благодари на присъстващите за участието и изтъкна колко важно е за всички европейци опазването на природата.
- Уверявам ви - заключи той, - че ние като страна членка ще спазваме всички законови разпоредби на съюза. – Последваха бурни аплодисменти.
„Сертификати искате - добре! Вие пари ни дайте и пазари, акъл си имаме”, шепнеха помежду си директорите и експертите по време на последвалия късен обяд.

На връщане мислите на всички се въртяха около приключилото събитие.
- Как според теб премина семинарът? – обърна се Питър към Стефан.
- Отлично! Бяхте чудесно подготвени!
- Но хората не бяха ентусиазирани.
- Те усещат някои правила като ограничение, като пречка за бизнеса. Нужно ни е време. Законите трябва да се спазват от всички.

Късно вечерта Хелена седна да подготви доклада от посещението. Правеше го винаги без да се бави, докато впечатленията й бяха съвсем непосредствени. Една от оценките й гласеше: „Българите се гордеят със страната си. Те са прями, неприкрити и чистосърдечни.” В главата й се въртеше, че би желала да остане тук завинаги, но, разбира се, не го написа. Не беше по правилата.