Разпуснала индигови коси,
нощта във транс над Витоша танцува.
Върти безброй катуни от звезди
и с витошките върхове флиртува.
В ръцете с пълноликата Луна,
по цигански с дайрето ù играе…
Петли пропяват, совна се сърна…
И Слънцето отново кон седлае.
В поли зелени, сбрала пъстър свят,
усмихната се буди планината.
Зефир повява, листи шумолят…
И птици пак излитат от гнездата.
Камбаните за Утринна звънят…
А гълъбите диви на Бояна
гугукат нежно, любят се, летят –
унесени във своята нирвана.
Един зограф с прехласнати очи,
застинал пред лика на Десислава,
гласа ù тих сънува да звучи
и в стъпките ù да цъфти тинтява…
Един зограф, оставил своя мир,
сърцето си в Боянската обител,
разтваря дъх в небесния ефир,
сподирен от хорала на щурците.