автор: veronikas

Изгуби се началото,
а краят е още пеленаче.
И не е нито хубаво, и нито грозно.
Не се усмихва. Но не плаче.
И за удобство предпочита
да се запрати вдън тъгата.
Сърцето е невино – продължава -
каквото може още - да си случи.
През призмата на времето, нещата
изглеждат маловажни.
Сега са със размери на вселена
и в мен им е ужасно тясно.
След сто години, самотата
ще бъде лебед. И ще е прекрасна.
Виновни сме пред другите, но друго е,
пред себе си да бъдем честни.
И не е нощ, но ми е тъмно.
И ми е адски страшно.
В очите ми луната вие.

Не ми се смее. Но не плача.