автор: veronikas

Потапям се в отенъка на бледото.
И нека бъда пуста и невидима.
И нека не оставям отпечатък
от пръста си върху вретеното.
И нека не жужи пчелата
така любовно около цветчето.
И нека да вали. Да е проклето.
След хубав сън се будя грозно.
И без това накрая е ужасно.
И без това е невъзможно
да се прескоча и да съм на друго място.
И без това доброто идва късно.
Не искам да тъгувам за живота.
А колко е живот? Една идея,
която под представите е вещица.
И след смъртта ли се обича толкова?

И нека да не зная още...