Колко много мълчана вода
изпренесох в очите
по мръкнало...
Колко много искрих
с нестинарска жарава
по жътва...
Колко змея завих –
да се кротнат очите им
влюбени
и премяна си ших –
самодивска –
за приказ и чудене...
С колко росни треви
свих си китка –
за твоите сънища...
В Тилилейски гори
златни ябълки крих –
та за тях да се върнеш...
Глътка жива вода,
от незнайна земя,
ти нося по устните –
щом поръся мига,
всяка тайна врата,
при теб ще ме пусне...
И ще пиеш от мен –
препълнена
гиздава стомна,
докогато,
смутен,
двете истински думи
си спомниш...