автор: rumpel

Змей ме, мамо, догони в гората
с две очи - като ярки светулки.
С рус перчем си развява главата
и прошепна ми: "Моя си! Чу ли?"
От дъха му се виха осики,
пламък лизна горката калина.
Докато се обърна - и никой!
Както срещнах го, тъй си замина.
От тогава гората закрея,
светлината събра се във дупка.
Мисълта ми отнесе я змея,
а сърцето ми спря и не тупка.
Вече втора година ме мъчи
самотата след този полазник.
Бях от змея напълно отлъчена,
като болна по време на празник.
Мойте братя ме пазеха в клетка,
да не би да избягам от нея.
А сърцето ми есенно трепка
с клон осиков, отчупен след змея.