автор: AngelLaura

Облакът беше обримчен с бледорозово. Дъщеря ми вдигна очи към него и те смениха цвета си. Прекрасно зеленото на ирисите и се сля със синьо-розовото небе и те заблестяха в резеда.
В този момент видях в тях нейното минало. Като в кристално кълбо се заредиха картините от предишните и` животи.
- Мамо, защо си тъжна? – ме попита тя.
- Боли ме, миличка!
- Но аз съм добре, погледни ме! И нали имам това небе над мен – никога няма да бъда самотна.
- А ако не те позная?
- Това няма как да се случи, мамо! Ще дойде деня, в който ще погледнеш в очите ми и тогава ще си спомниш всичко.
- Не искам да се разделяме. Нуждая се от теб, от светлината ти и от обичта ти. Аз съм слаба и ти знаеш това. Страх ме е, че няма да се справя. И ти ще страдаш заради това.
- Избрах те, маменце! И ти избра мен – това е важното. Не се страхувай. Ще станеш силна, ще се бориш за мен и ние двете ще бъдем щастливи.
Облакът се разстла и промени формата си , но обримчения с розово край все още стоеше отдолу. А очите на дъщеря ми не се отделяха от него.
- Мамо, ти помниш ли, че на този облак се срещнахме за първи път? – попита тя.
- Не помня, миличко, но погледнах в очите ти и там видях всичко. И вече не ме е страх. Ти беше права.
Облакът беше обримчен в розово. Дъщеря ми вдигна очи към него и те смениха цвета си. Красивото тъмно зелено се изпъстри с хиляди искрички. Тя вдигна малката си ръчичка към небето и се засмя с глас. Погледна ме и в очите и` видях най-дълбоката обич.
- Мамо, защо се усмихваш? – ме попита тя.
- Защото вече не ме е страх от нищо, милото ми! Имам теб и това е най-хубавото на този свят!
- Но мамо, аз винаги съм била тук. И там... – с малкото си
пръстче посочи небето.
А облакът продължи да се разстила и само розовото очертание напомняше предишната му форма.