автор: bbobbibgbs70

Сутринта горчив за закуска – банкет, прозрачен чай в полупразна шоличка и корав като камък самун. Парчето го пазя за бизнес, с други пандизчии. Него ще го трампя за . „ Плейбой”. Изданието разменям за малко радио със слушалки, което да ползвам през уйкенда. Иначе сам между тези голи, олющени, изографисани с просташки надписи и рисунки тесни стени ще изперкам.


Видях се за малко с адвокатката си. В мрачно помещение разделено от четворна стена с телена мрежа. Гледаме се като в зоопарк. Трудно заповядвах на очите си да останат сухи. Тя ми вдъхна кураж и лимоново парче надежда. Побързах да се разделим...

Постоянно се качвам до почти невидимото прозорче в килията бронирано с решетка и мрежа и надничам почти с едно око към късчетата разчленено небе. Вдишвам с пълни гърди лакомо студеният свеж въздух и изпущам пара като локомотив. Сънувах, че вали дъжд. Изгрява слънце после, след него и дъга. Спускам се по нея, като по пързалка и направо в къщи... В моето си топло, меко и уютно легло.

Събуди ме крещенето на старшията в коридора и студа в килията. Вратата ми се отвори с трясък и начумереният грамаден униформен ми подхвърли малък бял плик. Беше писмо от близки мои хора. Тук кореспонденциите се отварят и се четат от социални работници на заплата, раздути по щат и възнаграждения да следят за реда в дранголника. Да няма революции и подтик за бягства.

Навън се чу голяма аларма. В двора куцо циганче бе свалило гащите си и на фона на пеещите си събратя и цяла ритмична секция от плясък на ръце и викове – уха, играеше гюбек чисто голо. На секундата от караулката изскочиха старшини и започнаха да го пердашат с дългите си черни палки по гърба, главата и бъбреците. Момчето се разпищя, но бързо бе натикано в шумоизолираната стая. После всичко бързо утихна. Освен туптящото ми болезнено главоболие и в двете слепоочия.


Трудно заспивам на светнала лампа и на острия поглед през отворените решетъчни мини – прозорчета на дежурния униформен. Все едно съм подложен на скенер. По някое време заспивам. Сам, унижен и мръсен. Лежащ като червей на мръсния одър. И все си казвам – потрай, за да станеш пеперуда, трябва дълго време да си гъсеница. За да видиш дъгата, изтърпи и дъжда и самотата, ако ще и да е сто годишна. Сам си си виновен за това положение. Кураж и горе главата, само поспи, иначе силите ти те напуснат завинаги ...


Всяка сутрин се моля на малката икона, която съм закачил над главата си. Пожелавам си здраве и късмет. И СВОБОДА... После целувам усмихнатата снимка на любимата жена намираща се под възглавницата. Малко е намачкана и избледняла от влагата, но си е тя. Може би усеща топлата ми целувка. Така започва денят ми. Имам си и съквартирант – голям космат паяк в единия ъгъл на тавана, с който си говорим от време на време. Той е същият самотник като мен. По цял ден виси с главата надолу и си мечтае за тлъсти мухи. Как не му става лошо, или не вдига кръвно...


Изпитвам странно чувство да се разхождам сам по голия коридор на етажа на осъдените с доживотни присъди без право на обжалване. През малките капандури, като от подводница с интерес ме оглеждат голи глави и различни погледи. Тези хора са убийци, изнасилвачи, детеубийци и прочие. Вратите са заключени и аз невъзмутимо се разхождам като на парад съвсем сам, само ордените ми липсват. Честно казано не ме е страх, но нещо стомахът ми се бърка...


В затвора на почит са кафето, цигарите и хляба. В замяна за тях можеш да получиш всичко, дори и извратен секс с мъжка курва, или надарен любовник...


Имах дълго чакано свиждане. Пълна лудница. Гледаме се през двойни стени от ситна метална мрежа, като серкме. През нея не се вижда нищо. Това било направено, за да не се прехвърлят дъвки и топчета с дрога за наркоманите изплюти от техните „ близки. „ Да не се предават при целувка с език дребни предмети като игли, карфици и кламери. Ние сме десет затворници и около 60 души дошли на свиждане в малко полутъмно помещение. Трябва да крещиш като луд, за да чуеш, какво говорят твоите хора. Точно 40 минути по пясъчен часовник минали за секунда и край – пронизителен гарванов звънец. Бърза раздяла, изтикват ни обратно в миришещия на развалено кисело зеле обширен коридор, под който е така наречената кухня. Успях да докосна преди това за секунда, милиметър от пръстите на любим мой човек. Цяла торба с лакомства си имам – шпеков салам и кашкавал, сладки, но съм с празно сърце и душа. Тръгвам с празни очи към моята празна килия, където ме чака моят космат приятел в празната си паяжина. Дори и надеждата ми е празна...


Преди няколко вечери без да съм се усетил съм се напишкал. Това се повтори няколко пъти. Завивките ми подгизнаха, а бедрата и задните части ме сърбят страшно от урината. Не искат да ми сменят одеялата, заслужавал съм си ги такива. Явно през нощта от нерви и стрес се изпускам. Губят ми се цели моменти. Халюцинирам. Живея в друг свят. Усещам докосване от родителите ми по челото и бузите. Затова и съкилийниците ме изгониха – крещял съм насън и изобщо не съм бил в час. Това бе и причината да ме заточат в тази малка кибритена кутийка. Сега очаквам да ме конвоират до затворническата лудница...

Защо ме прокле Господи ? Защо така ... Какво толкова направих, та почерни целия ми живот. Да бях умрял аз там, не другият. Защо ме остави да живея с този горещ трънен венец на главата и в душата. Защо не умрях аз там, тебе питам Господи...

Много често изпадам в депресия и започвам да живея само със спомени. Губя границата на реалността с виртуалната утопия на миналото. Не знам къде съм. Искам у дома. Обичам те. Благодаря ти. Съжалявам, моля те прости ми. Господи, помилуй ме, прости ми Господи, спаси ме и моля те помагай ми... Благодаря ти Господи, обичам те, пази ме...


Сутрин, след като звънецът пронизително изсвири като сирена в продължение на минута за ставане и дежурните пагони тръгнат по килиите да ни вдигат, настъпва голям хаос. Полусънените затворници започват да се блъскат като нощни пеперуди в претъпканите тесни помещения. С издути от сутрешна ерекция гащи хората започват ежедневната си борба за двете тоалетни и капещите мивки. Аз съм речен рибар и сравнявам тези утрини с разравянето на голям горски мравуняк от борови клонки в гората. Така сме хващали стръв за бързите риби по планинските реки. Движенията на хората са същите като на обезумелите стотици големи лъскави червено - черни мравки. Хаосът постепенно утихва. Някое друго сбиване, псувни и клетви, но това е ежедневие.


Да държат свободолюбив горд слънчоглед като мен в килия тогава ми се струваше абсурдно. Задушавах се в тази вечно заключена кутия с гвоздеи. Бях като изгоряла клечка. Исках да отхапя решетките, макар и да остана без нокти и зъби. Но ще го направя, казвах си – поне в мисълта си. Ще го направя, да, да ...

Не съм излизал под открито небе повече от половин месец... А как обожавам природата. Гледам сдъвканото слънце и отрязаното небе – парче диня през дупката, все едно е координатна система. Диагнозата ми е – алкохолно зависим. Убийство по непредпазливост. Изключително спорна вина за катастрофата, но в кръвта имало алкохол. И всичко се стоварва изцяло върху мен. Плюс безбожни и невъзможни за жалкото ми финансово състояние кръвнини. Искам да умра, сега и завинаги. И да забравя всичко това изведнъж. Да се скрия като славей в тъмните орехи и да изпея тегобата на сърцето си. Глупости на търкалета невъзможен романтико. Слез на земята и нагази в калта, глупак такъв. Виж къде си, престани да пишеш стихове и започни да грухтиш, заври зурлата си в тинята и по дяволите замълчи ...


Въпреки това вдишвам ледения сутрешен въздух през скрития прозорец. После шумно издишам. Излизат облачета пара. Така под прикритие казвам тихомълком – Добро утро хора, добро утро град, все още дишам, жив съм ! А вие ме отписахте. Забравихте, че съществувам. Предадохте ме, но диагнозата е – Жив съм, мамка му ...


Днес се изкъпах. Търках с грапаво камъче кожата си до кръв. Искам да измия всичката мръсотия от мен с вряла вода, макар да боли. Дори не усещам болка. Тя е вътре в мен и започвам да свиквам. Не мога да я извадя от гърдите си. Ръцете и краката ми стават твърди като клони и корени. Правя лицеви упори и коремни преси по цял ден като луд. Почти не говоря с никого. Може би само със себе си. Изучавам се, променям се на фона на крещенето на старшините и блеенето на затворниците. Едно голямо затворено стадо с много чобани без светлина и въздух. Безсилие и безпомощност. Трябва да направя нещо, иначе ще започна да блея и аз. Това е по – страшно и от смърт. Помогни ми Господи...


Слънцето бавно залязва и облизва за кратко решетките. В дупката се получават странни силуети, които непрекъснато се променят. Железата за кратко светват и заприличват на запалени реотани в електрическа печка. Става ми топло, а парното е спряно, навън е ледник, но се сгрявам...


Мама имаше тежка форма на клаустрофобия – страх от затворени пространства. Никога не влизаше в асансьор. Не искаше и да чуе за пещера. И аз имам отчасти този недостатък. Моята тясна ниша понякога ме задушава. Свежият въздух ми действа като кислородна маска. Дишам с пълни гърди, докато дробовете ме заболят. Крепи ме надеждата, че ще изляза от тук все някога, поне жив. Много от населяващите пандиза го напускат с краката напред, поради различни причини. Част от тях сами слагат край на живота си. Тези, по – старите набори, които сме минали военно обучение и казарма издържаме повече на тормоз и лишения. Но младите брадясали хъшлаци – предимно наркомани и пияници, направили глупости поради пороците си, не могат да траят този режим. Плачат, реват, тресат се, искат си своето. Сещат се за мама и татко. Искат и блеят като агънца за милост. Но милост тук НЯМА.. NO MERCY.

Когато изляза навън ще напиша най – хубавите си книги. Ще се оженя отново, ще имам деца, ще ги отгледам отново куче. Ще се разхождам свободно, където си поискам. Няма да скачам като идиот от кучешкия лай на звънците и силуетите на бодлива тел , сред които спокойно се разхождат като на модна фиеста старшини със заредени с истински патрони автомати Калашников и светнали през нощта очи - прожектори. Научени са да стрелят по месо, ако някой дръзне да се опита да избяга.


Утре сутринта заминавам за затворническата психиатрия, която е далеч в един планински, иначе красив град. За четвърти път ще влизам в лудница...
Спомних си афоризма на Кърт Вонегът – Не трябва непременно да сте луд, но все пак помага ...


Докато се разхождам в празния лъснат коридор, от една от килиите ми шепне доживотен. Надява се, че ще влезе поправка в наказателните закони. Нямам право да спирам където и да е, дежурният ме наблюдава, затова се движа непрекъснато, но надавам ухо на невидимия доживотно осъден. Според него, първо няма шанс никога смъртната присъда да се върне в страна – членка на ЕС, все едно, какво си направил. А най – голямата присъда да стане 15 години. Досега, той е лежал 9, само на 27 години е, има три деца и жена, която престанала вече да му идва на свиждане. Не знае къде е, нито къде са трите му дъщери. Убил баща си при пиянска свада в избата им. После го разчленил и се опитал да го зазида с цимент. Бързо го открили и сега е с тежка присъда без право на обжалване. Няма право на отпуск. Само на час всеки ден извън килията в мрачния коридор и тоалетните. Той смята, че съпругата му се е оженила повторно. Все пак има надежда, че някога може и да изляза от тук, шепне в прашния полумрак моят невидим събеседник. Спомних си за италианския вълшебник Джани Родари и раздавачът на надежда. Трябва самият аз да стана такъв и то като гръмоотвод водещ право към мен самия... Да ме срази мълния с вяра към живота. Всъщност, това са глупости. Не не са, летящи затворнико !


Днес ме конвоират до затворническата болница за психично разстроени. Сложиха ми белезници, вързан с едната си ръка за друго момче. С другата стискам изцапания си сак с всичко, което имам сега на този свят. За първи път в живота си съм в окови. Натикаха ни в тясно мрачно возило, на обща извита пейка за пет души, ние бяхме девет. Това вече не ми прави впечатление, както студа, болката, интригата, отчаянието, радостта, като провесена риба на сухо съм с главата надолу. Снощи на моя етаж, където вече не бях докарали много хора, нови затворници. Поради липса на легла направили столовата на спално помещение – обща килия на масите и по коридора, направо на ледения гнусен цимент сред лазещите лъскави черни хлебарки. На сутринта другата пасмина нахлула след звънеца за да плюска и смачкала лицата и багажите на новодошлите. Разказа ми го дребен мъж, за който съм закачен с белезниците, на когото счупили очилата. Сега аз съм му водач в безкрайно кратките ни разходки. В една от тях до клозет, двамата вързани за по една ръка, се изчаквахме да свършим, каквото имаме един до друг над миризливото кафяво клекало, под веселия поглед на тъпите, оглупели глигани в униформи. Накрая спряхме в голям разпределителен затвор по трасето за лудницата. Оказа се, че едно разстояние от 400 км. от един пандиз до друг, с тези конвоиращи бараки и престоите по занданите се минава за повече от седмица.

Ще преспим в поредния гнусен затвор. Натикаха ни буквално трима души в супер-тясна килия, каквато не бях виждал досега. В корубата на костенурката две двойни железни легла, между които не можеш да протегнеш и едната си ръка. Коридорът вони на урина и повръщано. Утре трябва да продължим с конвоиращ бус нагоре в планината, но има възможност отново да спрем, дори и за преспиване в някой локален арест, като междинна спирка. След няколко часа ентусиазмът ми е смазан – утре няма маршрут нагоре. Оставаме в тази къртичина поне още три дни. Вътре освен двойните легла с мръсни мазни одеяла и без възглавници, кофа, която вони от километри. Ако я отвориш да уринираш, или да се изходиш по голяма нужда ти премалява. Помещението е не повече от 8 квадрата и се води – Етапни, тоест пандизчии за всички краища на Абсурдистан, които ще чакат тук до конвоирането си. Ако оживеят разбира се. 24 часа на ден стоиш в тази клетка и не мърдаш. Пускат те два пъти до тоалетна за секундарник от три минути, ако го превишиш – ритници с кубинките и палка в кръста, обратно, иначе ставаш беглец и става страшно – бум – бум, може би това е някакъв изход...

Стар затворник разказва, как в съседен на този град пандиз плащаш на дежурния 50 лв. и той ти внася шишенца с алкохол и порно списания. Плащаш 100 лв. и ти вкарва мобилен телефон плюс зарядно. Всичко това става и със знанието на командирите и офицерите. Парите просто се делят на три по принципа 1 : 3 : 9. Връщаш се от работа пиян , но си предупредил от мобилния си телефон, който е забранено абсолютно да се използва от затворник на старшината, да знае и да не те подложи на задължителната дрегер – проверка за алкохол, или проба от кръв и урина за дрога. Той ти казва, по коя втора, или трета сметка да пратиш парите за тези услуги, да не е на една и съща квитанцията. Това се отнася до затворниците на лек режим, които работят извън затвора. Корупцията е смайваща и главозамайваща. Гледат те в ръцете, имаш ли пари – си Бог, иначе умирай – мръсно, престъпно куче... Ако стискаш банкноти под масата си даже господин, еди кой си... Скапана, мръсна държава, тези, които пазят затворниците да не избягат, са по – големи престъпници от тях...

Вдигат ни в пет сутринта. Почти на бегом отивам по малка нужда, защото стрелката на часовника на двете високи дървени фигури наречени човеци в униформи върви с бясна скорост. Имам две минути, иначе вратата към моята килия се хлопва и ставам бежанец, тоест беглец, искам да избягам. Това означава да ме пребият от бой и след това, вързан после с дни, и то забележете, без да имам каквато и да е вина. Другарите ми отпътувха още по тъмно по тяхната си звездна пътека. Пак оставам сам. В очакване за път... Сам в кибритената си кутийка с две двойни легла и липса на въздух и светлина. Мечтая си за чист планински въздух, борова гора и ледено бистро поточе, в което да се изкъпя. О, скрити вопли на печален странник напразно спомнил майка и родина ...


Разхождам се само аз бял с около 30-сет команчи, апачи, цигани де, на късо каре в един от задните дворове на този пандиз. Слушам само джагара – джугара, индианците викат, говорейки си, все едно са през една планина разстояние. Видях три хубави неща през този свещен час навън . Чисто синьо небе без решетки, малък бял параклис в средата на двора и цъфнали кокичета – пролетна утеха за пустата ми душица...

Тясната килия следобед се изпълни до максимум с нови мургави гости. Получавам клаустрофобичен пристъп и съм завит през глава с миризливото одеяло изтъняло и изядено от молците. Една мисъл споделена от новите ми съседи ми направи впечатление – „ Като влизаме в затвора, заради мизерията и тормоза вместо да ни превъзпитат ставаме още по – лоши и озлобени, отколкото сме. Шъ крадем и шъ убиваме още повече...“ Без коментар...

Тази сутрин ни вдигат с ревове като чобани и то още по тъмно на пожар. А то просто било ден за къпане. Четирима души слизаме чисто голи / нямаме право на багаж и дрехи, за да не скрием в тях опасен предмет / в ледено помещение обвито в пара с прозорци без стъкла – през зимата и два мизерни душа, от които топлата вода се стича по – бавно и от очите ми... Страхотен студ, вкочанен съм, но вътрешно съм доволен, че ще се изкъпя . Тъкмо ми става хубаво и в буквалния физиологически смисъл на думата и униформените от коридора започват да крещят, че трябва да свършваме, защото водата била кът и нямало да стигне за всички, ако сме се правили на тарикати. След секунди влизат с палките и ни извеждат принудително с мокри неизмити от мазните сапуни коси и тела обратно по вкочанените коридори до килията. И въпреки това, и въпреки унижението и въпреки горчилката и въпреки простащината и въпреки системата и въпреки цялото въпреки съм доволен. Аз съм друг човек, с изкъпана душа. Това ми стига ...


В кибритената ни кутийка докараха един индианец – ром, откраднал няколко метра меден кабел и му дали, защото му е поне двайста присъда 8 месеца ефективно в пандиза. Няма вече и грам свободен въздух, а всичките освен мен пушат разни гнусотии. Новият мангал определя България като циганска държава. Батко му бил на третия етаж, вуйчото в другото крило, а тримата му братя в северния коридор на сградата. Изобщо семейство – герои...

Носят ни вечеря в четири следобед. Ориз със сурови картофи и корав като камък хляб. Трябва да се напапаме, както казва гологлавият нерез, който раздава помията за не повече от пет минути, иначе се връща всичко обратно. Майната ти ! Получих силен удар в лявото око и така приключи вечерята ми. Когато се свестих бях гладен като вълк. Ще се храня със сок от звездите изцеден право в сухото ми гърло през тясното ренде – решетъчно прозорче... Стаята вони на урина от препълнената мръсна кофа. Пенджерето е затворено. А навън въздухът лети и ме вика при себе си. Ще дойда приятелю, обещавам, няма да умра тук, поне засега ! Ще стана част от теб. Ще бъда летящият затворник, само почакай и ще видиш...



Боян СТАНИЛОВ