Задушавам се,
не от липса на въздух,
не от сълзи, в гърдите ми влизащи.
Задушавам се -
махам нескопосано с ръце,
ходя с несигурни крачки.
Липсва ми! Господи,
няма я СВОБОДАТА...
Моята, човешка, телесна,
духовна , безплътна,
нежна и девствена,
диво - влудяваща,
морско – ядосана, истинска,
таралежено - прободена
моя СВОБОДА.
Боже, какво да направя-
да се изгоря ли -
запален - просветнал
да ме видят свободен?
Моля те горе, който си,
дай ми знак, помогни ми.
Иначе няма смисъл
да се ядосвам и плача
с дребните около мене,
които ми казват прави това и това,
пиши така и така,
римувай по нормите,
люби ме, когато поискам.
Яж каквото ти казвам,
изглеждай както ти казвам,
обличай каквото ти казвам.
Господи...! Къде съм?
Нямам ли поне един съмишленик?
Та аз съм тук - на земята!
Не на луната!
И ако...Теб те няма ще трябва
да умирам дълго жив. Така ли?
Да симулирам СВОБОДАТА?
Не е възможно - чуваш ли!
Не е възможно - аз съм СВОБОДАТА !
И няма да послушам никого -
глупави компромиси, предателски
за мирно битие и скучни разсъждения.
Примирие за дребните обидени.
Та аз съм СВОБОДАТА!
А огледалото се взира в мен
със въпросителни вибрации-
нима това е СВОБОДАТА …?
Лудата, крилата, бягаща в
реките непокорни и
по пъстрите пътеки горски със козите
шарени, цветята, с малките кутрета,
в птиците, в децата
и по водопади алени
със слънцето събличани.
Това е СВОБОДАТА!!!
За да не дразниш другите наоколо
си станал черен ствол от бор изгорял –
прът,намокрен с влагата бензинена
на огъня обагрил душата ми.
Мокър, ароматно
неподвластен на злобата
и отчаянието.
Ела на място, запали ме -
бързо шеметно и лудо,
моля те изпий до дъно
в мен отровата предсмъртна -
СВОБОДА...
Ела и запали ме на земята,
във кратерите лунни запали ме
в слънчеви протуберанси
не дишам ...
От огъня избухнал в мен,
върни към дробовете бели
кислорода, потънал в Черното море,
под което стиснал за носа държи ме
навика с роднинската привързаност.
Да съм послушен, вчесан и изгладен,
кротък, безразличен и безчувствен,
мухльо, глупав,
просто простосмъртен...
В момента се презирам - докога ли?
Гледайки ревниво гълъба,
инфарктно палаво избегнал тигърския
скок на напращяла котка,
лъскаво вечерна,
която става майка може би и днес?
Сутрин се събуждам с ПТИЦАТА-
разходка от корниза в небесата
и обратно.
Ето, Господи !!! Заснех я!
Снимката в ръцете ми е меко пухкава,
свободно кафеникаво перо - коприна,
живеещо само във
своя величествен полет.
Гълъбът изяден по случайност
преди малко горе на комина
от преялата със послушание и кроткост
мъркаща ръждиво - жълта котка,
с блеснали разпънати в черта мустаци и очи,
облия корем, червен език,
подреждащ космите свободни
в хищно елегантно тяло.
Но красиво и свободно!
Изборът е мой и ваш,
изборът е общ.
Сега да го направим -
нека посадим в земята
танцуващото в мрака
откъснато птиче перо -
част от пъзел
барикаден,
срещу застиналото
старо време
и безверие,
във днешната
ни свята вяра ...
2004
Боян СТАНИЛОВ