Жълтите
отпечатъци
от пръсти
по тапетите на твоята стая
понякога те загръщат...
А понякога си мечтаят.
За кадифето на твоята кожа.
Или за меда по устните...
А понякога са
художника,
който рисува чувства...
Могат да са
позлатата
по ръбчетата на спомена,
който препива с лято...
Или да го прогонят.
Щом засладни соленото.
А щом потънат в мълчанието,
стават
нелепо черни.
Колкото отчаяние.
Жълтите
отпечатъци
от пръсти
по тапетите на твоята стая
можеха
да прегръщат...
Можеха да желаят.
И да сияят в тъмното –
да осветяват мрака.
И да говорят в сънища...
А уморени,
и избледнели,
все още
чакат...
Теб.