автор: gringo

Тридесет и шеста глава
(последна)

Три дни след наситения с неочаквани събития тридесет и първи август, две хиляди и дванадесета година (повечето от които останаха неотразени от медиите),
денят, в който майор Петров намери на масичката в хола си баснословната за него (а и за много други) сума от сто хиляди лева и денят, в който и Теди, и Мариана, и червенокосата Мария, и освободеният от ареста с парите на Пръча бай Кольо, и "висаджиите" от село Долно Бунище начело с духовния им пастир поп Георги, се занимаваха с най-важното за всеки човек на тоя свят – тоест, със себе си, в една планинска долина, оградена от остри стръмни скали и до която достъпът бе възможен единствено чрез тясна криволичаща пътека, странно същество бе замряло неподвижно пред грубо скована барака. Изглеждаше на пръв поглед заспало. Цареше тишина, нарушавана единствено от птиче цвъртене и едва-едва достигащ до слуха далечен грохот, подобен на падаща отвисоко вода. Странното същество приличаше на космата топка с диаметър около седемдесет сантиметра, с четири крайника, подобни на човешка ръка, но с шест пръста. До него на росната трева лежах два меча.
Влагата и утринният хлад изглежда не го смущаваха. Дебелата му козина като на каракачанка идеално го предпазваше от студа. Как щеше да се чувства към обяд, когато слънцето напечеше и температурата се вдигнеше до четиридесет градуса, вече е съвсем друг въпрос.
Внезапно думкане по дървените стени на бараката, последвани от псувни и пищене, стреснаха нещото. То за частици от секундата скочи на... „краката” си или „ръцете си” - каквото и да се каже, все ще е вярно, защото се оказа, че съществото си служи с всеки от тях еднакво добре. Освен това, то не се придвижваше с крачки като хората, а се въртеше във всички посоки с голяма скорост, като последователно опираше „кракоръцете” си в върху земята. Тялото му, ще рече, кръглото космато туловище, оставаше в центъра на въртенето. Това странно животно – или каквото и да е там, направи няколко шеметни обиколки около бараката, от чиято вътрешност думкането и писъците продължаваха, след което застана на два кракоръце пред вратата. И тя, както и бараката, бе яка, дървена, хваната с груби железни панти и подпряна здраво с надве-натри одялана греда. Съществото изглеждаше много ядосано. То с лекота отмести гредата и отвори тежката врата, като стискаше в същото време здраво един от мечовете в шестопръстата си кракоръка. Голямото му, колкото човешки юмрук, хамелеонско око бе вперено в тъмния вход. Имаше още едно такова око, разположено огледално от другата, срещуположната страна на кръглото космато тяло. Така то виждаше едновременно във всички посоки и не можеше да бъде изненадано в гръб.
Когато вратата увисна на изскърцалите протяжно панти, съществото влетя в мрачината на помещението със страшен рев. Нечовешките стонове се смесиха с глух шум, наподобяващ звуковете от удари в нещо меко и остри пронизителни писъци. След малко от вътрешността, превъртайки се, по очи в тревата се пльосна човешко тяло, последвано от още едно. Първото замря неподвижно, а второто, на половин метър от него, продължи да издава стонове. Човекът направи опит да се изправи, но получи страхотен юмрук в главата от косматото същество, след който се опъна по гръб до свития си в тревата наглед безжизнен събрат. Рунтавият страж се надвеси над тях, посумтя известно време, после ги подбутна с тъпото на меча и отново „седна” на старото си място пред бараката. Изглежда, ги чакаше да дойдат в съзнание.
Цялата тази грозна сцена бе наблюдавана от белобрад старец със сини очи и малко момче, седнали на една скала над долината като зрители на древногръцка драма. И старецът, и детето бяха облечени в дълги бели роби, извезани със злато по края, в които се чувстваха свободно и които, изглежда, ползваха за ежедневно облекло.
- Чичо Джона, не им ли отредихме много жесток край на тези земляни?
- Бог е благ и всеопорощаващ, стига да намери и най-малкото основание за това. Защото чрез изживените грешки и направените грехове човек осъзнава себе си, Бога в себе си, ще рече мен. Как би познал доброто, ако не познаваше злото, с което да го сравни?
- Но, чичо Джона! – обади се пак другото божествено „аз” на неделимия Отец, – ти си прощавал на много жестоки хора, дори убийци!
- Не на всички, момчето ми, не на всички, както, между впрочем, ти самият прекрасно знаеш. -отвърна му Джонатан. - Защото всеки аз съдя конкретно. И вземам предвид всички обстоятелства.
- Знам, знам, не като ония трътове в червени тоги на планетата Земя, където бяхме, и най-вече в оная малка държавица - как и беше името?
- България, Уилсън, България! Уж си по-млад, пък помниш по-малко от мен.
- Помня колкото теб, и ти го знаеш прекрасно! - засегна се Уилсън.
- Както и да е - за да има прошка, трябва да има искрено разкаяние. Но когато някой с наслада избива себеподобните си, когато някой се мисли за Вездесъщ и живее с тази мисъл през всичките си дни, без дори за миг да съжали за страданията, които причинява на останалите и едва когато застане пред мен, започва да се тръшка и да моли милост, осъзнал, че не земният, тленният му край е страшен, а духовният - тогава е късно за него. Към такива нямам милост.
- Знаеш ли, чичо Джона, все си мисля колко са глупави хората. Убеден съм - ако знаеха, че всъщност има начин да живеят вечно, щяха от раждането си до физическия си край да вършат само добри дела!
- Но не знаят. И тъкмо в това е смисълът на земния, тленния живот. Ако ти сам не стигнеш до Доброто, приемайки, че след смъртта няма живот, ако вършиш Добро, дори охулван, осмиван подритван, ако ти от сърце желаеш на събратята си щастие, приел да умреш безизвестен и унизен от тях, но останал с любов в сърцето, то ти си намерил себе си, Смисъла, Бога - и си вечен. Минаваш в другата, духовната сфера и вече не се налага да се връщаш на своята планета и да се прераждаш в друго тленно същество с надеждата да намериш Пътя. Казваш, че съм прощавал дори на убийци и съм им давал втори шанс да осъществят истинското си „аз”. Да, така е. Но аз не мога да искам… - тук Джонатан се позамисли, за да илюстрира с по-убедителен пример Божието съдопроизводство над грешните човешки души, освободили се от тленната временна обвивка, след което с равен глас продължи монодиалога с Уилсън, тоест, съсъ себе си – не мога да искам от едно дете, откъснато в невръстна възраст насила от своята майка и превърнато в еничар, в машина за убиване, с промит мозък, да намери само Пътя към Истината. На него, както и на много други от тези същества, които се смятат за „Венец на природата”, не му е бил даден шанс за избор, представата за Добро и Зло е била съзнателно изкривена от тези, които са го възпитали, които са го научили и обучили да убива. Тези, които са му внушили, че да убиваш е „Добро”! И затова, когато душата му застане пред мен, аз му давам втора възможност. И ако вече тогава, разбирайки кое е добро и зло, какво е жестокостта и какво е милосърдието, омразата и истинската Любов, човекът напълно съзнателно, по собствена воля,избере да лъже, да краде, да убива – за такъв милост няма… Ще ме попиташ - каква е тогава утехата за техните невинни жертви? Отговарям ти веднага - техния трагичен край е новото им, истинско Начало... Ако са невинни, разбира се.
При последните си думи Джонатан погледна към полянката в ниското, после към Уилсън, седнал от дясната му страна, и продължи да говори с равен глас:
- Ти спомена нещо за „трътовете в тоги” в тая измъчена държавица – и с право. Те, призваните да изпълняват моите завети, те, които са образовани и познават записаното в „Скрижалите”, дадени преди много време от мен на Мойсея, ще бъдат съдени и осъдени безмилостно. И не само те – и тъй наричащите себе си „политици”, тези нагли и жалки същества, обричащи чрез бездействието си или пък с престъпните си действия милиони невинни хора на мъки и нещастия, и разните му там генерали – смешни в паунските си униформи, накичени с лъскави тенекийки, и всички, всички като тях, не само в тая страна, не само на тази планета, не само в тази Галактика, а навсъде из Вселената, ще бъдат заличени „Во веки веков”! За подобни втори шанс не се предвижда…
- Шанс „да вземат поправителния”, както казват земляните, а! - усмихна се хлапето.
- И така може да се каже. - сериозно му отговори Джонатан.
- Е, и сега...?
- За тия долу ли ме питаш?
- За тях. - и Уилсън погледна към полянката, на която двамата полумъртви представители на човешката раса лежаха, наблюдавани от хамелеонското изпъкнало око в средата на рунтавата топка.
- Те са свършени. Както и техните предшественици от Организацията, отклонили се от естествения път на духовното развитие на одарените от мен с разум маймуни преди много лета, както сам много добре знаеш. За тях поправителен чрез прераждане не се предвижда.
И Джонатан с гнусливо изражение погледна за последен път към полуживите всевластни само до преди няколко дни сър Джон-Лектър и едната от двете мумии, разпореждали се със съдбините човечеството. Другата бе убита по време на щурма, с който „косматковците”, населяващи горите на планетата Феникс, плениха земните „конквистадори”, избиха две трети от тях, включително Клюна и Лесничея, а останалите затвориха на различни места. Не помогнаха ни мощните оръжия, ни технологиите, които хилядата заселници мъкнеха със себе си. На третия ден от припланетяването Джонатан внуши на Джон-Лектър да разположи лагера на открито, в палатки, и да остави охраната на „Ной” само на петдесет въоръжени земляни. Всички се зарадваха, защото най-после щяха да започнат нов живот на безлюдната планета, екологичен и неотровен от вонята на изгорели газове и градски смог. Но Феникс не се оказа безлюдна планета. Джонатан я насели за миг с топкообразни „косматковци”, които за минути се справиха със заспалите дълбоко хора. Нямаше гъски, които с крякането си да ги разбудят и спасят, както някога бяха разбудили заспалата стража в Рим. Косматковците оставиха живи само тези, които според тях щяха да съумеят да им разкрият „тайните и магиите” които владееха „Дошлите от небето”. Така те нарекоха пришълците.
- Да тръгваме, момчето ми! - Джонатан, Вселенският дух, стана и се изправи на скалата. До него, хванало го за ръка, стоеше хлапето Уилсън.
- А земята и останалите хора, чичо Джона? - не се сдържа да попита то, макар че знаеше отговора.
- Имат още един шанс... Вече наистина последен. От тях зависи.
И изведнъж скалната площадка под високия връх се оказа празна. Странно животно с три глави, змийско тяло и разделена на три опашка, изпълзя на започналия да се напича от силното слънце камък. След като установи, че няма от какво да се страхува, то блажено застина, подложило люспестото си студенокръвно тяло под горещите слънчеви лъчи, докато долу, в ниското, последните двама ръководители на Организацията доживяваха сетните си минути... Или часове... Или дни... Това вече никой не можеше да каже със сигурност. Сигурното бе само едно –- какъвто и да бъдеше краят им, определено нямаше да бъде весел....


Докато Бог, вече в своето единство, се рееше из Необята на Безкрая, на изстрадалата земя, в едно малко планинско селце, дребен човечец седеше в дървена беседка сред малко дворче и съсредоточено пишеше нещо в тетрадка. Това беше Ленин, който си водеше бележки във връзка с плана, на който изцяло се бе посветил - възраждането на Организацията. С него начело, разбира се! „Никакви съвети, никакви триумвирати, никакви тризъбци и свети троици! - заканваше се той. - Един-единствен на върха - и цар, и император, и Бог... и едно куфарче с червен бутон... в моите ръце! Всички други - изпълнители на волята ми. После ще ме наследи мой син. Още не е късно...” И като се усмихна блажено, съзиращ нейде в близкото бъдеще осъществена вече лелеяната си мечта, дребното човече зарови нежно пръсти в козината на Брут, който кротко дремеше в краката на своя господар. Той още не знаеше, че скоро ще стане най-важното куче - заедно с Касий, разбира се, на планетата Земя. Но това предстоеше... Може би...

Край (може би)

Вместо заключение

Изразявам своята искрена благодарност към екипа на литературния сайт "Хулите" затова, че ми даде възможност да представя своя пръв опит в областта на романа пред съда на уважаемите читатели.
Благодаря още на Касиана, която така високо оцени написаното, на Док и Цвети за добрите думи, за коментарите на rumpel и уd, за оценките на starozagorez и на всички, които отделиха време и прочетоха...
Благодаря и на тези, които ще прочетат.