Гълъбът кацна на перваза на прозореца. Той се намираше на последния етаж от висока бяла сграда. Помещението гледаше към морето. Птицата впери шареното си око и разтвори мислено металната решетка. Влезе тихо вътре.
Всички жилища в сградата бяха с решетки. В стаята имаше едно голо легло. На другото спеше млад мъж, брадясал от седмици. Изведнъж слънцето нахлу през желязната мрежа в помещението. Слънчевите пръсти погалиха смачканата коса на младия мъж. После светилото бързо запали лампата и цялата стая ненадейно заблестя.
Това беше десетият етаж на градската лудница. Мъжът лежеше там от две седмици. Той се притесняваше от другите пациенти. Имаше чувството, че го гледат под лупа. Всеки ден идваха лекарите, за да кажат тежката си дума. Те все едно се гавриха с него, унижаваха го и му се подиграваха. За тях, той беше загубен човек. Така се чувстваше в болницата, макар, че бе дошъл да се лекува. Той възприемаше нещата по този начин.
През това време лудите живееха своя си живот. Те се радваха на положението си, че е по-добре така - ужас без край, отколкото ужасен край. Техен цитат. И заспиваха щастливи с хапчетата си. Имаше телевизори за тях, които бяха развалени, картината прескачаше. От време на време идваха техници, да ги оправят, но болните гледаха с огромно удоволствие скачащите образи. Щом картината се оправяше, лудите ставаха от столовете си и преставаха да наблюдават ефира. Тогава служителите на фирмата доставчик на тв – сигнала отново разваляха образа и пациентите с охота се настаняваха пред раздразнените екрани с усмивка и вътрешно удовлетворение.
Слънцето, заедно с вятъра във високите етажи свиреха музика по решетките, все едно звучеше арфа, или лира. Въздушното течение виеше, като пациентите от болницата.
Мъжът бавно се събуди. Хапчетата още действаха. В прозореца се отразяваше слънчевото накъдрено море. То бе разчертано на квадрати и ромбове от решетките. Прелиташе и триъгълно ято чайки в светлото небе. Те оставиха сенките си в очите му. Мислено мъжът тръгна пеша по бляскавата морска магистрала. Виждаше дървета посадени в морето. Там около него имаше само тихи хора. Гледаха кротко и плахо, обградени от фигури в бели престилки. А линейката виеше всеки ден с блеснали лампи.
Когато се хранеше долу на масите му се караха, че е седнал на стола на медицинския персонал. Казваха му - ти си по-долна персона, махай се от тук. Покривките миришеха на мухъл. Както ухаеше и цялото помещение.
Пациентите водиха безсловесни разговори помежду си, само с очи. Те търсиха още въздух извън решетките. Искаха повече свобода. Но вечер вратата в лудницата се заключваше. След определения час. Щурците свирят серенада. Кротко си говорят съкилийницет. Пушим цигари заради хаоса. Нали сме луди.
Когато душевно болните се редят на опашка за хапчета, голяма е върволицата, сякаш чакат за пенсии. Във въздуха се носят алкохолни изпарения и светят червени очи. На лекарите не им пука обаче. Те бързат за частните си кабинети, където всичко се плаща, не като в тази държавна западаща кочина...
Мирише на лошо в стаята. Чистят я само, когато минава главният лекар. И трохите по покривката остават. Както и разлятата бира... Хората тук дори не се крият като пият. Оказа се, че младият мъж съм аз.
Гълъбът още ме гледа. Няма да си отиде. Прошепнах :
- Остани моя сродна душа. Стой си там. Само ме гледай .
През решетките. Отвъд тях е моят свят. Остани при мен гълъбе мой. Аз вече нямам кого да обичам. Поне ти ме обичай. Знам, че няма къде другаде да отида. Ще си остана тук. Зад решетките. Така и съм роден. С решетки. Нямам къде да отседна. Тези железа – крилете ми тежат.
Птицата също съм аз. Хубаво е да гледаш хората отвисоко. Ще издържат ли тези криле... На тази тежест. Аз съм гълъбът... И сам си нося решетките. За моя сметка. Защото съм роден така. Роден съм със затворени прозорци. С пуснати пердета. Със заключени врати с траурна музика. И с метални обувки. А как искам да летя. Но може би това е само спомен. От предишния живот. И мечта за следващия. Движението на крилата прави вятър. Дано е попътен... И да ми даде тласък. Ако все още не е късно да имам моята свобода. Аз не знам какво значи това, но може би е красиво и хубаво усещане...
Вятърът заключи отново вратата в лудницата. Дадоха ни хапчетата. Гледах малко телевизия на разваления апарат със затворени очи и тапи в ушите. После се усмихнах. Легнах си, без да съм ставал. И си поисках да се събудя някога, някъде другаде. На стара камбанария например. В тиха църква. Щастлив като птица...
Обичам да пиша стихове - животът ми е поезия. Баща ми беше художник. Майка ми пианист. Съжалявам, че не си запазих пианото. Сигурно щях да пиша по-хубави стихове на него в мелодия, отколкото сега. И все пак не мога да избягам от тях. Всичко обръщам в стихотворения. А съм мъж, не е честно. Би трябвало да съм по-силен и отговорен, отколкото някакъв си поетичен романтик. Диагнозата с кардиограмата ми обаче са категорични – поет без обратен път назад...
Море от макове в краката ми обрасли с перушина.
На бъз и люляк въздухът мирише.
Цъфтя усмихнато, прераждам се
В липата, и капя в теб.
ТРЯБВА МИ ВРЕМЕ. А то лети толкова бързо. По-бързо и от гларусите. Които са толкова свободни, с това, че могат да летят, да вървят и да плуват. Пожелах си това по Великден. И то взе, че се сбъдна. Затова и реших да се оженя за птица с жълти очи . Не ме мислете за луд. Просто имах нужда от любов. И я открих над мен. Там по раменете ми е имало крила. Някога. Няма значение, дали са били истински. Имал съм ги. Значи съм летял. Но... Но не съм готов за това сега. Ще падна като Икар.
Качих се по стълбицата на морето към изгрева. Докоснах слънцето. Целунах го за добро утро. Оставих му белег с червило даже. Беше в краката ми. Ритнах го към небето с обич. Отъркалях се в облаците като в коприва за здраве. Но после ги издухах.
Исках открито оранжево небе.
И пак заспах. В люлката.
Разпъната с мечтите ми.
Над този свят.
И ще се смея.
Ще обичам.
Прегърнат от любимите ми хора.
Напуснали живота...
Те... Сега са с мен.
И ме карат отново
да живея...
Ето вижте ни-
на мястото на облаците
в слънцето
небрежно
сме отворили
очите си
за вас...
И ви намигаме.
Виждах всичко ясно долу на земята, все едно гледах през далекоглед. По едно време ми се стори, че съм гларус и ходя по мократа улица. Окото ми бе като перископ.
Дим и
птици
хаотично
се смесват
над
пламъците.
Замирисва
на кранове
с вода.
Гледам
нагоре
и постепенно
изгубвам
равновесие...
Но наистина като птица продължих да вървя в центъра на някакъв град. Търсих си храна. Въртях глава във всички посоки, но никой не ми обръщаше внимание. Хората се занимаваха с техните си проблеми и аз, хвъркатото не ги интересувах изобщо. Даже им бях неприятен...
Тънки
шумни
момчета
рисуват
с телата си
поезия
пред
светналите
погледи
на момичета -
пораснали
жени.
Те обаче
целуват
цигарите,
като
мъжки
устни
и прегръщат
големи
бутилки
бира
вместо
бебета...
В този миг изтрещя пушка и очите ми се напълниха с кръв... Навън вилнееше невероятна буря. Небето бе черно като катран, морето се зъбеше с бучене. Духаше ураганен вятър и блъскаше с трясък прозорците. Побеждаваха гръмотевиците, а черното небе се осветяваше надлъж и на шир от огнени змии. Отнякъде зави сирена на пожарна. Отново страшно гръмна. Току що се бях събудил. Ръцете ме сърбяха. И в този миг през отворения прозорец на фона на черното небе оплетено от светкавици в стаята ми с танц и полюшване влетя голямо бяло птиче перо. Бързо го хванах с голите си ръце, натопих го в мастиления небосклон и написах всичко това за вас... После се подписах с кръв потекла от носа ми.
Мисля, че спях дълбоко. Но чувах всичко около мен. Как сутринта изхвърляха боклука. Беше шумно в моя тих полусън. Въздухът дишаше в ушите ми. Трябваше пак с неохота да отворя очи...
Събудих се
заспал,
преди
да съм
си легнал
и то в часа,
когато
трябваше
да бъда
на крака.
Обичам те
живот.
В заспало
състояние.
По –лесно е,
така минава
времето.
Без спомени,
въпроси и
проблеми...
Обичам те слънце. Не ме забравяй никога. Аз съм като цветята, завися от твоята топлина. Но не ме оставяй и без вода. И когато си най – сърдито, слънчице, спомни си за мен. А аз, ще вдигна очи към теб, като светлоотразител... И твой земен приемник. Няма да те забравя. Топли ме мое връстниче. Аз ще те гледам право в очите, докато ослепея. И тогава само... Ще те усещам преродено в мен самия. Аз самият ще съм слънцето. Запазило силата си срещу изгасването на надеждата за свобода...
Боян СТАНИЛОВ
2010