автор: thebigplucky

Ще ти кажа истината
едва когато успееш смъртно да ме нараниш
или когато така ме заболи,
че започна да вия,
или когато е толкова силно -
да не мога да се контролирам
и допусна гневът да ме надвие.
Ще е тягостно. Ще е тихо.
Ще имаш всички основания да считаш, че си победила.
Само дето ще си забравила –
защо си почнала и докъде си искала да стигнеш.
Ще си изгубила началото, а краят ще е фрапиращо различен.

Ще ти кажа истината,
когато в миг на слабост съм се предал;
когато тялото ми се е поддало на желанията
и плътта е направила разумът ми подвластен;
внезапно инстинктът ми за оцеляване –
да се отбранявам или да бягам -
ме е изоставил.
Ще изтръпнат коленете и дланите
от поредното падане върху камъни
и думите ще ме задавят.
И ще загорчи от казаното – твърде дълго в мен стоя;
сълзи и мълчание – ще има достатъчно и за двама ни...

Ще ти кажа истината,
когато докоснеш онова, отвъд възприятията.
Ще е безсмислено късно да спра,
а ще е прекалено рано да съм осъзнал,
че правилното би било да се откажа
още когато съм усетил, че погледът ти омайва,
формите изкушават да бъдат погалени,
а съзнанието - бавно се дави в пяната на собствените си фантазии.
Ще бъде в късна вечер, в южен бар.
Саксофонът ще разкъсва тишината в сплетените ни мълчания
и на фона на безмилостна луна и скъпи питиета в стилни чаши
силуетите ни своето ще са дочакали.
С една целувка ще ми подариш океанът на съдбата;
с две нежни длани – всичко останало от късното ни лято.
Истината ще остане само спомен,
срещнал себе си на онзи бряг
и там останал в споделена тайна.