автор: ZAGORA

Събуждам се в прегръдка на небето.
Със него спим върху една възглавница.
Целувам го с безкрайна нежност
по хладната му празнота,

а то сияе от любов.и синева.
Във сложен възел вплело горе с долу-
краката му са станали глава.

Като звезда изгрява през деня,
а през нощта се крие срамежливо,
нетрайно като спомен на дете.
Аз съм нищожният му спътник
от пръст и от вода,
щастливото му Его и небесната му суета.

Събуждам се в прегръдка на небе,
защото съм парченце от Вселена
и стъпка от безкрайния й път,
създадена, за да осмисли себе си.
Дори да знае,че това е невъзможно...

Със моето небе сме неразделни,
със него сме сиамските близнаци.
Докато птиците го татуират,
разчитам облачните знаци.
Аз и небето сме бебетата гладни,
бозаещи от вечността.