автор: tzvetcomarinov

Прясно залепените некролози са веществено доказателство, че скоро тук е шетала смъртта.
Имаше нещо странно, което капитан Миладинов никога не можеше да проумее. От една страна, държавата се бори с организираната престъпност, създала е цял куп от специализирани органи, звена и висши отдели. А от друга, не прави почти нищо срещу неорганизираната търпимост и
безразличие на обществото към това противообществено явление. Почти беше уверен, че на която и врата да позвъни сега във входа или от блока, неизменно ще чуе оценката - "Добро момче. Нищо лошо не сме видели от него". Сякаш смъртта е нещо божествено, което може и опрощава всички човешки грехове, сторени приживе. Устата, която ще изговори тия думи насреща му, застане ли вече пред телевизора, близки и познати на чашка кафе, възмущава се пресилено емоционално. "Няма ли кой да се справи в тая държава. Я ги вижте какво правят".
Това сякаш не се случваше пред техните очи, а някъде върху повърхността на Луната или Марс. От където някакви извънземни репортери го пробутват на българските новинарски емисии, да повишат адреналина на зрителите или внесат разнообразие в техните розови сънища по-късно през нощта.
Феномен или обществено поведение с непредвидими последствия, не ставаше никак ясно. Безполезните свидетели са като фалшивите доказателства, излишни и винаги подвеждащи.
Некрологът прави четенето на табелката излишно. Ще звъни на вратата, както го правят хора с открити намерения. Другото, всякакви ритници, стряскащи команди или призиви за изпълнение, те са за малко по-особен вид посещения. Не изпитваше сега и капчица желание, да разваля избраната лично от него схема по която захвана да нищи случая. Близките на момчето с гаранция са преситени от разговори по тежката и неприятна за тях тема. Ако не до гуша, поне високо някъде из гърдите им е стигнало от въпроси. Задавани от следователя разследващ тежкото престъпление или някакви други, страдащи от нетактично любопитство. Обстоятелство, което от уважение към себе си, трябва сега да му помогне, да не разкрива своята самоличност. Дори споделянето от сорта на "Вече ни питаха за това", по-късно пред разследващият из местните ще има положителен ефект, ще стимулира неговия мозък за повече действеност. Щом и други се интересуват, кое как е било на оная магистрала.
Миладинов позвъни на вратата и почака повече от обичайното за да я отворят. И на шпионката до тогава не се появи онова леко премигване, което подсказва, че проверяват кой е неканения гост. Очевидно в тоя дом не обичаха посещенията. Не попитаха дори "Кой е?". Онова, което толкова настоятелно и безсмислено правят възрастните хора. Вярващи от наивност, че през метални врати с дебел шумоизолиращ материал по средата, ще разпознаят тихия глас идващ от другата страна.
Открехнаха вратата съвсем бавно. Жената е облечена изцяло в черно. И според годините, никак не е трудно за досещане, единият е от родителите.
- Добър ден - поздрави.
Не му отвърнаха. Кой знае кога тук отново ще изговорят нормалното пожелание. Кимнаха леко, това стигаше до тук.
- От полицията съм, - ако му поискат още, тогава ще показва разни документи.
Въведоха го в хола. Трябваше да се впечатли, ако не иска да запомни, че в тоя град канят гостите единствено в кухнята.
- Приемете моите съболезнования, госпожо.
Колко пъти са чували това ушите на жената, едва ли е запомнила. Възможно да ги е изрекъл и убиецът на нейния син.
-Идвали са и други мои колеги. - Миладинов го заяви категорично, защото не допускаше друг вариант по хода на разследването. - За съжаление... така ще бъде... - Капитан Миладинов разделяше думите с единственото намерение, да подсили въздействието им. - Докато открием кой я е свършил тая... лоша работа.
- Ох, не знам. - До сега мълчеше, но с първите думи рукнаха и сълзите. Нищо ново на земята и в апартамента нямаше. От както свят светува, майките милеят за своите рожби, независимо от всичко останало. - И други обещаха да открият убиеца, но каква ли ще е ползата, щом няма да го върнат от оня свят.
Капитан Миладинов трябваше да прояви търпение. Ще изчака докато сълзите и отприщения плач намалеят, тогава може да пита за онова, накарало го да прекрачи прага на жилището.
- Другарите му идват ли? Обаждат ли се понякога?
- От погребението не са. - Отговори жената. - И да ме извиниш, но хич не ми е до тях сега.
Двете логики имаха право на свой живот. Там дето са пищяли куршуми, не е съвсем разумно да си показвате главата. Майчиното сърце винаги знае и чувства повече отколкото ще каже устата и. Глупаво е наистина да я пита за тъмните проблеми и конкретика около вече погребания син.
- Къде работеше преди да стане...белята?
"Ама, че определение използваш, капитане, - пошегува се над себе си Миладинов. - Тежко престъпление с три жертви, според теб е "беля". Добре, че няма да го чуе прокурорът". Майката отговори, но едновременно включи и неговата червена лампичка за бъдещи разсъждения. Младежите обичайно търсят и намират работа в града, а нейният отишъл и се захванал в някакъв забутан автосервиз. В едно още по-забутано село на областта. Трябва да са плащали добре, щом наредбата и обзавеждането в хола не е по възможностите на скромните родителски заплати.
Когато очакванията от един разговор не са големи, дяволски трудно е измерването на каква е била ползата от него. Размениха достатъчно реплики с домакинята, които биха задоволили донякъде разследващия тежкото престъпление, но капитанът имаше други цели и задачи. Видя някакви прашинки в думите, но разсъжденията по тях щеше да направи по-късно и насаме.
Излезе на улицата и отново погледна разлепените некролози. Странни документи наистина са тия хартиени съобщения и колко много приличат на айсберг. Виждат се отдалеч. Известяват към живите нещо, а с гърба си крият тайни и подробности. Дето изчезват преди хартията да пожълтее или от атмосферните условия и човешки ръце, листът се разкъса самоволно и падне върху земята. Тогава горе на стената, няколко вече тъмнокафяви петна останали от залепването, ще напомнят на съобразителните и паметливите, че е имало някакво съобщение.
Прашинките наистина можеха да почакат за внимание, но други факти проявяваха истинско нетърпение да са измежду първите. Домакинята беше сред тях, въпреки открито вложеното старание да не проличи. Каква майка само, истинска загадка. Сълзите на лицето не бива да са засъхнали, а е с такова странно поведение. Общоприетите обичаи при скръб, налагаха да ходи през църковните празници на гробището. И вероятно го прави, но и недоумението обикаля около нея като упорита клюкарка. Вътрешно е прекалено спокойна за жена, изгубила наскоро своя син. Защо ли разни самовъзнасящи се като познавачи на човешката душа, ежедневно ръсят по медиите ялови обяснения над проблеми в обществените взаимоотношения, а заобикалят обективното. Човекът преди да стъпи на улицата, да тръгне за училище или където и да е, направил е вече своите първи крачки у дома. Пред мама и татко.

Цветко Маринов