автор: tzvetcomarinov

Статистиката е безпристрастна и откровена до болка. Проявява истински непукизъм за факти, които са залепени като стикери по нейното тяло. И така, четиридесет и няколко процента учащи и младежи са практически неграмотни. Опростачването отдавна е преполовило активната част от населението на страната ни. Над осемдесет процента от грамотното население вече за цяла година не прочита дори книга.
С отказът си от четене на книги, българската общност навлиза в етапа на "информираното говедо". Дето много знае, а не онова, което му трябва. С всичките необходими последствия от визираното обстоятелство. За да се стигне до по-следващ етап, че българинът да не подозира, че има и друга информация, освен тая която срещат очите му.
Факти и още факти. За които детективската лупа е излишна, а посоките за коментарии около тях ще надскочат и летвата вдигната от най-богатото въображение. Нека метнем за кратко поглед и на обратната страна / не тая на Луната или Марс - бел.авт. / дето не е за читателя, а царството на творците. Хванали се за химикалката, седнали зад пишещата машина или клавиатурата на компютъра, за да отправят своите послания към другите. Броят им вече е набъбнал до пръсване от предостатъчност. Такова е положението и при литературните конкурси, блогъри или поводи за изява на мераклиите за ангажиращото звание - "творец". Сякаш у нас не остана средноголям град и по-нагоре такъв, да не организира литературен конкурс. Без печатница да е или поне едно, че и дори няколко издателства с претенции за национална значимост. Отделни читалища и те награбиха странната инициатива. Вместо да отбележат подобаващо годишнината на техен заслужил съгражданин, организират... литературен конкурс за кандидати, които мерят перо и творчески ръст с неговия вече признат талант /!!!/. Глупав пехливанлък, предназначен да забавлява непретенциозната публика. Защото и в тая неангажираща привидно истинската литература дандания, всичко е режисирано до последния детайл. Наградените ще се определят и посочат предварително от спонсорите на мероприятието, а на журито е оставена занимателната и по-лека задача. Да поръси обилно с евтини лелейни слова. Макар, че малцина от подобни хилави произведения, избрани са "върхове на прозата и лириката", не доживяват и до следващия литературен конкурс.
В апогея на самиздатът, всеки усетил сърбеж между пръстите хващаше химикалката. И не толкова воден от амбицията да отправи някакво послание към читателите, отколкото механично да застане в редиците на конюктурата. Понякога явлението заприличваше на гротеска в напъните за удовлетворение собствения нарцисизъм. Заслепени от подвеждащата ги самозначимост, такива автори не забелязваха как читателската им аудитория се свива като шагренова кожа. И ако някой прокарваше своя поглед из няколко страници на подобна книжка, правеше го с нагласата на изкуствен поклонник. До ушите на читателя и поета стигаше "Четох вече твоята книга. Пасажът "..." особено много ми хареса", но фалшът смилаше безпощадно и двете страни. Отсъстваше ли той в оня момент, вероятно поне единици от въпросните автори по-късно щяха да напишат и своето значително произведение. И така, отегчените читатели нямаше да угасят и последните искрици желание в себе си, да разгръщат в бъдеще кориците и първите страници на новата книга. Така не стана, а резултатът го виждаме и без да се издигаме до височината на птичия поглед. И още и още... все факти, лесно забележими и също толкова лесни за проверка.
Само дето някои още упорито са клекнали на единия полюс и не искат с никакви уговорки да помръднат от там. Другите подсмърчат и хленчат при обратния, а помежду им лежи като някоя изоставена нива, голямата и справедлива действителност. Тревожна. Носеща в утробата си последствията за цялата нация и нейното бъдеще. Българският шестокласник срича, а правописът му е достижение като мираж в пустинята.
Обясненията и оправданията. Ах, те са толкова сърцераздирателни и емоционални, че биха впечатлили дори оплаквачките на египетските фараони. Виновни били... стоп. Отсъствието тук на "аз съм отговорен за..." прави всичкото останало схоластика и говорене от нечиста съвест. Да се отрича съвсем и външната намеса или коварната стратегическа политика на неолиберализма, не бива. Ще означава само да пренебрегнем истината и заобиколим действителността. Няколко разсъждения. Защото в публичното пространство танцуват предостатъчно факти и дадености, а не впечатляват кой знае колко нашенската литература. Усвоила е и тя като другите слоеве от интелигенцията ни верния път, водещ към индулгенция на съвестта - "Времето беше такова". Наистина се набива в очите ни като греда, а не безобидна сламка. Наливат милиони долари в точно определени медии и с конкретна цел. Нека те държат на пътя за опростачването многохилядната си аудитория от зрители, слушатели и читатели. И няколко десетки фондации и пръкнали се по цялата ни страна сдружения с неясни цели, харчат пари за какво ли не. Забележете впечатляващото и не пускат дори "зелен гущер" за живота и самочувствието на българската книга. Е, някакви трохи се откъснаха от сърцето им за гърлото на десетина автори, съгласни да венцехвалят неолибералния модел и политическите цели на световния глобализъм. Колко много това наподобява на уж забравеното. Когато по Димитровден торба брашно е била цялата отплата към оскотелия чирак за предаността. И поемането на ангажимент, още от ранна пролет на следващата година, той отново да превива гръб над чорбаджийските имоти. Примери около нас има предостатъчно и казват едно и също на тия, които искат да слушат. Другите и да им пукнат тъпанчетата, пак няма да чуят нищо. Сякаш, ама наистина, стига толкова. За да не се заплетем несъобразително в паяжината на онова, безотговорното - "Времето беше такова".
За привържениците на принципа "От девет кладенеца вода ще ви донесе, за да убеди че е прав" нещо логично предлагаме. Нека честно да решат следния казус и едва тогава грабнат ведрата. В навечерието на Априлското въстание по читалищните сбирки и тайни седянки, защо не се четат прекрасните френски или английски произведения, а звучат стихове на мустакатият сливенски даскал. Много от народните подбудители са познавали авторите и техните книги, а и слушателите им са имали нужда от нови и нечувани слова. Фактът има просто и необорено до сега обяснение. И едните и другите изпитват необходимост от перото на Чинтулов.
В зората на демокрацията, набързо събраният хор от непризнати автори запя химна "Тоталитаризмът ни пречеше да издадем...", но след последно изпятите ноти, така и не измъкнаха нито един ръкопис, който да е спрян от номенклатурната критика. И хленчът "Ние сме дисиденти" срещна полупрезрителната усмивка от новата, още по-добре изпипана и префинена неолиберална литературна критика.
За усилно драпащите да станат "Господари на словото" остана да се примирят със съдбата на чирака по Димитровден. Опитваха да пишат, но в стила "на всяко гърне мерудия" и все туряха в своите ръкописи от задължителното. Фалшиви постулати на демокрацията. Това се харесваше на издателите и спонсорите, но малко вълнуваше читателите. Нали го чуваха същото и от масмедиите. Чираците на глобализма не усетиха първия полъх на разминаването. Принизиха стилът си на художествено писане с тоя на улицата, училищната тоалетна и пиянската компания. Отново нищо. Телевизията и многотиражираните ежедневници вече бяха размахали байрак. И с индентична цел - техен да е оглозгания кокал от глобалистичната субкултура. В търсене и мечта за литературния Клондайк, докато не е дошъл Герговден, правеха го. Да опитват с друго и различно. Посадиха дръвчето на "мутренския роман" с амбицията, да се превърне в пълноводно течение на българската литература. Вървеше им бясно рекламата с парите на същите мутри, но читателите искаха да четат друго. Отговори на това, защо власт, съдебна система и службите, хич не им пука за ставащото в държавата. Разгръщаха любителите на писаното слово корици и първите страници, но само толкова. До тук, след което необичайно високите тиражи се връщаха обратно в складовете на издателствата. Пито-платено нали е, какво толкова е станало. И лек път към цеховете за преработка на хартия.
Не може да се отрече и наистина оригиналната идея на чираците. "Емигрантският роман" да се превърне в мода, хит и етап в българската художествена литература. Скромни изисквания, лесно ще става. Авторът на книгата да е живял поне година в чужбина и вече "проникнал" в естеството и реалностите на тамошния живот или от позицията на мъдрец, да убеди как той вижда днешния ден в родината си. Реклами йест - успех никакъв. Тия които стягаха куфари за гурбетчийския живот, скоро щяха да го видят и проверят лично. Тукашните, обезверени и отчаяни съвсем, резюмираха кратко. "Я се махай от очите ми. Ще казваш какво ми е". И без друго в "емигрантския роман" я нямаше истината. Натъпканите като роби във фургона берачи на плодове и зеленчуци. Обслужващите по заведенията, но от малки и полуосветени стаички или разнасящи стоки и продукти през цялата нощ. Удължен работен ден и през остатъка от време, задоволяване някои специфични прищявки на управителя на фирмата или собственикът на заведението. За да не цъфне утре върху документите на гурбетчията "черния печат" и сбогом обетована земя. Такива герои нямаше в книгите с претенции за мода и направление в литературния живот. Защото макар и оскотял, чиракът на неолиберализма не забравяше и очакваше торбата брашно по Димитровден.
Уморени от търсения, изтощени от борба или слугуване из съвременните реалности, мнозина от авторите намериха решението. Ще полегнат и подремнат под сянката на ореха. Неговата е дебела и удобна, а другото извън нея "Каквото стане". Нали ще си починат добре, ще позабравят от грижите и проблемите, стига. Изглежда от желание забравиха народната мъдрост, под сянката на ореха не бива да се ляга и заспива. Защото онова за процентите и фактите с което започнахме, като нищо може от разминаване, да се превърне и в безвъзвратно отминало.

Цветко Маринов