автор: thebigplucky

Да си поиграем с теб на Любов. Отново.
Стига сме се гледали през масите и сме се чувствали виновни
от пробягали тръпки знойни
и представи някакви си мисловни,
оголили до болка на желанията ни сложното.
Всеки миг е съдбовен.
Духът ми – оцелял сред вопли и стонове –
жив е, бори се.
Не е остарял. И не е грохнал.
Още помни трепетите неволни на първата ни любов.
За него невъзможностите са просто преповтарящи се неволи –
бял кахър за остарели самотници.
Но тялото – умира горкото.
Не може в шепи да стопли крехката си преходност.
Жаждите му – много са...
Но пък задоволяването – просто.
Трябват му само време и възможности.
(Първото е временно; второто – още по-сложно...)
А Светът – този преуморен сводник -
ехидно отброява пропуснатите ползи
и уж небрежно захлопва портите
след всяка късно осъзната похот.
Затова – да си поиграем с теб на Любов -
докато го можем.
Искам да си ми спомен.
Тялото ми все още е склонно към телесни удоволствия.
Духът ми – нека той се тревожи за Вечното и Стойностното.
Днес – сме едно; утре – това ще е друг въпрос...
Прегърни ме.
Силно.
Колкото можеш...