автор: gringo

Тридесет и трета глава
(продължение)

- Какво има Теди, какво си мислиш? – погледна нагоре към замисленото му лице девойката.
- Нищо, нищо интересно... Но толкова се радвам, толкова съм щастлив, че ще се оправиш напълно... че скоро ще си съвсем здрава!...

Беше искрен и наистина го мислеше. Наведе се, прегърна я и внимателно я целуна. После се изправи и продължи:
- Аз ще тръгвам, за да поговоря с доктора. На идване не можах да приказвам с него, но предполагам, че още утре след визитацията ще мога да те взема...
Момичето мълчеше и сияещо от щастие, го изпиваше с поглед. Този поглед казваше всичко и момчето, съвсем засрамено от предишните си егоистични помисли, още по-убедено и вдъхновено продължи да уверява Мариана, че занапред всичко ще бъде прекрасно.
- Ще отидем у нас, ще сме само двамата, после....
- Като последния път, нали?
- Още по-хубаво, Марианче, много по-хубаво!” - тихо и говореше младежът, прегърнал я отново, забравил за момент плановете си за освобождение от любовта и. „Господ си знае работата, Господ ще нареди нещата....”, витаеше успокоителна мисъл в главата му.
Вътрешният глас не удържа обещанието да не се обажда и язвително вметна: „А девойката с червените коси, приятелю, ще я зарязваме ли?” „Глупак! Нали виждаш, че сега не мога да постъпя по друг начин! А после..., после ще видим... То само ще си покаже...” „Дали, дали, ама надали!....” „ Млъквай бе, Салвадор Дали! - незнайно защо по такъв странен начин Теди се сопна но вътрешния си глас. - Нали видя, че последите дни всичко ставаше по някакъв си странен начин, независимо от волята и желанията ми... И все пак срещнах момичето от блуса на „Омега”, и то тъкмо когато се бях отчаял, проблемът с вуйчо ми се разреши с неговата смърт, която, нито съм пожелавал, нито пък съм мислил, че може така нелепо да го повали... Удар! Какъв майтап! Ако бе оживял и ако случайно научеше, че Мимето го оставя заради мен, сигурно щеше и мен да удуши... Но виж какво се случи... И в резултат от намесата на съдбата, на Бога ли, на случайността ли, все едно – но аз съм свободен... Свободен, разбираше ли противни шуте морален?...” „ Разбирам, как да не разбирам, но съм любопитен за едно – как ще я караш с двете момичета? Ако изобщо нещо се получи с червенокосата... Е това ми е интересно, неустоими Дон Жуане?” „Как ли, много просто, глупако! Както и досега! Не видя ли, че всичко, което бях предварително намислил и извърших - уж за добро - не се получи, не стана това, което исках! Обадих се на Мимето, за да я предупредя за намерението на изперкалия ми вуйчо -(вечна му памет...) да се жени за нея и да бъде по-предпазлива, а взех че преспах с нея за втори път, въпреки че се бях зарекъл да не повтарям. И отгоре на всичко и казах, че я обичам.... А и тя, с всичкия си акъл, направи точно обратното – казала му, че го напуска... И той за малко да я убие! Впрочем, морални шуте, дето всичко знаеш и все се обаждаш когато не трябва, би ли могъл ти да ми отговориш, защо Мимето оживя? Как така побеснелият Пръч не я удуши... Защото той не оставя нищо недовършено...”. Теди прекъсна вътрешния си монолог и зачака отговор, но такъв не последва. „Траеш си, а, траеш си сега, а иначе много знаеш - кое е правилно, кое е не, кое добро, кое лошо... Обаче сега мълчиш... Майната ти... Щом ти мълчиш, ще ти кажа аз - въпреки всичко, което направих последните дни с твърдото убеждение, че постъпвам разумно и правилно, се оказа , че уж с така умните ми действия не само че не постигнах първоначалните си намерения, ами стана точно обратното на това, което целях... И какво - накрая нещата се оправиха от само себе си... Развиха се в моя полза, тъкмо когато започнах да се отчайвам.. (Прощавай, вуйчо, от твоята гледна точка нещата се развиха катастрофално, макар че ти вече не можеш да имаш гледна точка...), по някакъв странен нелогичен начин... А може, от гледна точка на провидението, всичко да си е съвсем логично и обусловено причинно-следствено и т.н. Извод, нещастни шуте - срещу ръжен не се рита, не насилвай нещата, не мисли, че ако ги нагласиш според своя човечески мозък, те в дейстителност ще се случат точно така... Остави си някакъв толеранс от време, не прибързвай - и може би правилно ще разчееш знаците, които съдбата ни праща, но за които ние, самоуверени в ограничеността си, оставаме слепи...”
„ Адмирации, философе! Не мога да си кривя душата, ама май наистина си поумнял... Най-после да чуя от тебе нещо смислено... Порастваш, момче, явно е имало полза от моите натяквания, които са ти така неприятни. И може би, казвам, ти, ако продължиш в същата посока, аз наистина ще стана излишен и ще се изгубя завинаги!”, самодоволно завърши вътрешният му глас.. „Най-после - и дано не се обадиш никога повече!...” „Не прибързвай, малкия! - смъмри го с бащинска строгост моралният му вътрешен досегашен опонент и критик - Това е само началото... Може би ще се налага понякога, макар и по-рядко, да ме чуваш... Но по-важното е да се вслушваш в това, което ти говоря...” Теодор наистина го слушаше и разсъждаваше върху това, което му говореше Гласът. За първи път не влезе в спор с него, не го наруга. „Умно говориш, приятел, благодаря ти. Знаеш ли - може пък и да започнем да се разбираме двамата с тебе, да сме си взаимно полезни...” „Не взаимно, а единно! Аз съм ти и ти съм аз - накратко, Теодор. Но, приятел, аз бях на границата да те зарежа завинаги и да те оставя спокоен, студен, жесток, и циничен - защото аз съм твоята съвест, твоята добра страна, която се бе отчаяла и която бавно загиваше. Но ти започна постепенно да се вслушваш в мен, започна да изпитваш неудоволетворение от начина си на живот, нещо все те глождеше, не желаеше вече парите на вуйчо си, опитваше седа се промениш. И може би ще успееш наистина... Но те чака дълъг и труден път, път стръмен, опасен, несигурен - път, който не се знае къде щете изведе. Но извървиш ли го, значи си успял, осъществил си се, изпълнил си предназначението си. Тоя път е различен от този, по който вървеше досега.. Ще ми се да ти кажа „Добре дошъл в Истината, в Живота, в Безкрая...” „Чакай, чакай, до едно време, по-скоро в началото, те разбирах, но после му изпуснах края... За каква Истина, за какъв Безкрай ми говориш?! Нищо не разбирам!” „Спокойно, с времето нещата се разкриват, стига ти да искаш, постепенно. Както казва една индианска легенда, която един стар индианец разказвал на своето внуче: „В душата на човека живеят два вълка – добър и лош, които са във вечна борба помежду си..” „И, дядо, попитало детето - кой вълк побеждава накрая?” „Този, когото храниш...”, отговорил старецът. „Добре де, това го разбрах, но аз пак си правя тънки сметки – мисля как да се докарам пред майка ми, която не поглеждах и обвинявах за какво ли не, а тя все пак ми е майка, но аз се сещам едва сега – защо, мой морални приятелю?” Гласът мълчеше. „Защото наследството и парите на мъртвия ми вуйчо ще наследи тя –единствената му сестра и наследничка... И ако аз си оправя отношенията с нея, ще имам и достатъчно пари. Разликата е само в това, че парите получавах - срам ме е и да си спомня за какво - преди от него, а сега – от майка ми... И още – продължавам да лъжа Мариана, оставям я да си мисли, че я обичам, което е долно, оправдавам се с предишния и начин на живот, с това, че е била любовница но вуйчо ми и на други преди него, а в същото време се възползвам от нея, успокоявям я. И едновременно мечтая за червенокосата Мария, тананикам се блуса на „Омега”- някакво изкривено жалко подобие на Дориан Грей... Е, кажи ми, мъдрецо, кой вълк храня в момента, ако се върнем към поуката от индианската притча?” „ Храниш сега и двата, но доскоро хранеше само лошия и добрият вълк беше полумъртъв от глад... Но сега се посъвзе...И от теб зависи дали ще укрепне и ще повали накрая лошия вълк.” „Но аз и последните дни не съм му давал никаква храна, не съм бил по- различен, по-малко егоист от преди месец и година....” „Не си прав, защото изпитваш чувства към Мариана, макар че се мъчиш да ги отречеш, съчувстваш и, мъчно ти е и за вуйчо ти, макар че бе забравил да храни добрия вълк, измъчваше се от това че бе станал за пари негов слуга и искаше да започнеш нов, самостоятелен живот – ще рече, че мислиш, търсиш промяна, че имаш сили и воля да постигнеш това, което мечтаеш, да станеш по–добър... Ето, и мен не ме наричаш противен шут, не ме гониш вече...” „А с Мариана, с Мария - тая каша изобщо не виждам как ще я оправя. Мислех да оставя на съдбата, на случая, на късмета, на времето, да реши... Но какъв изход е всъщност това? Никакъв. Нали все пак, по- рано или по-късно, ще ми се наложи да решавам?....” „Както ти сам налучка преди малко със сърцето си, нещата ще се нагласят. Стига ти да не ги объркаш. Слушай сърцето си... Опитвай се с думи и постъпки да не нараняваш хората край себе си. Бъди честен и с Мария, и с Мариана... Изчакай с Мария... Времето ще покаже... Внимавай за знаците - те са край нас, в самите нас. Те сочат пътя. Но ключът към тях е в добротата. Извън егоизма, тщеславието, кръвожадността, сребролюбието. Истинският път за човека е само един - и това е духовният път. Бъди просто себе си, бъди добър човек - което ще рече, че храниш добрия вълк - и малко по малко хоризонтът пред теб ще просветлявя... Довиждане, приятел! И помни думите на стария индианец: „Накрая побеждава този вълк, когото храниш!”
Гласът се изгуби. Теодор стоеше в коридора пред гледащото го с учудване и известен уплах Миме. Зареян от няколко минути в дълбините на съзнанието си, той се стресна, когато момичето плахо го подръпна за ръката:
- Какво ти е Теди? Къде си? Да не ти стана нещо лошо?...
- А-а-а, нищо ми няма! - тръсна глава момчето и дългите му руси кичури потрепнаха. - Замислих се нещо, някак неочаквано за вуйчо ми - съжалявам, че ти припомням за него, за майка ми, за бай Кольо - извинявай... Не знам какво ми стана...
- И на тебе ти се събра много. И сега и аз... - Мариана го погледна малко тъжно. - Май само проблеми ти създадох .
- Глупости, приказваш глупости! - усмихна се Теди, дошъл на себе си след неочаквания и все още неосъзнат напълно катарзис.
Мариана не прочете нищо обезпокоително по лицето му, забеляза накак лъчистия и като че неземен, одухотворен, по- различен от преди по някакъв необясним начин израз в светлокафявите му очи и внезапно появилото се притеснение в сърчицето и се разсея. Усмихна му се.
- Хайде, тръгвай, свиждането свърши!...
Младежът се огледа, сякаш за първи път осъзнаваше,че се намира в коридора на „Пирогов” по време на свиждане, за първи път чу говора на посетиелите и забеляза скупчените по двама и повече близки около болните по протежение на дългия коридор. И други бяха предпочели да излязат като тях от стаите, за да си говорят свободно.
- Теди, струва ми се, че си малко отнесен - вече с по- спокоен глас се обърна към него Мимето. - Хайде, тръгвай! - тя решително го побутна с малката си ръчица по посока към близкото стълбище. - И утре те чакам... Как искам още сега да се махна от тука... Мразя да ми мирише на болница!
- Че кой обича!- широко и се усмихна Теодор и след като целуна още веднъж, но този път по- силно и продължително по устните дребното момиче в болнична пижама, се устреми с решителни крачки към стълбите. Преди да се спусне по тях, се обърна и му махна с ръка
– До утре!
- До утре сутрината! - уточни засиялото и успокоило се девойче.
След като фигурата на момчето се изгуби надолу по стълбището, Мариана влезе в стаята си и се отпусна щастливо на леглото. Беше толкова уморена и изтощена от всичко преживяно в последните двайсет и четири часа, че клепачите и на секундата се притвориха. „Обича ме. И въпреки това ме обича...”, каза си тя в полусън, преди окончателно да се предаде в успокояващата безплътна прегръдка на Морфея... Беше потънала толкова дълбоко в дебрите на съня, че изобщо не чу гълчавата по коридора, предизвикана от вкисната медиценска сестра, чийто недоволен глас приканваше последните посетители да напуснат лечебното заведение.