автор: gringo

Тридесет и първа глава

Иван скочи от „Хондата”, още преди Орлин да спре на тротоара пред къщата му.
- Е-е-е-е, внимавай бе, чичо Иване, ще се претрепеш, пък после аз ще изляза виновен! - подвикна му момчето.
Иван нито се обърна, нито му отговори. Едва запазил равновесие, той с бързи ситни крачки за секунди се озова пред входната врата и с треперещи ръце зарови из джобовете на дочените си гащи. Извади ключа и зачегърта по металната секретна ключалка, като се опитваше безуспешно да го вкара в отвора.
Орлин погледа приведената му закръглена фигура на входната площадка, после вдигна рамене и след секунди ревът на желязното чудовище заглъхна към центъра на селото.
Иван, задъхан, без да вижда нищо около себе си, се втурна към кухничката, след като най-накрая бе успял да отключи. В мига, в който погледна към миндера, нещо го преряза през сърцето. Одеялото наполовина бе отметнато и се виждаше една трета от пространството под леглото. Той си спомняше много добре, че бе покрил миндера така, че одеялото равномерно опираше до пода по цялата му дължина, за да не се вижда скритото под него куфарче. Като обезумял се хвърли към леглото и почти се навря отдолу. Ръцете му трескаво зашариха по дъските, ноктите му задращиха по повърхнината им с напразната надежда да напипат куфарчето. Но куфарче нямаше. Иван изстена и олюлявайки се, бавно се изправи. Остана безмълвен, вперил невиждащ поглед в стенния часовник, като си поемаше мъчително дъх. В един миг бе загубил всичко. А може би краят за него бе дошъл в мига, в който заби кухненския нож в гърба на своя приятел и съсед? Но тогава не го бе осъзнал. Или не искаше да го осъзнае? Съдбата го бе изиграла, съдбата за пореден път му се беше изгаврила с него. Миналото, по-точно определени моменти от него, като отделни кадри от филм се заредуваха в съзнанието му. Видя себе си – хлапе, с което другите деца избягват да играят, после ученик – намръщен, необщителен, успял да намрази и хората около себе си, и света. Родителите му бяха починали още когато беше седемгодишен и го отгледа леля му. Свадлива и вечно недоволна, тя вечно нещо му натякваше и той гледаше много-много да не и се мярка пред очите. Завърши едва средно, с момичетата не му вървеше, първото, с която се хвана, стана и негова жена. Само че след това избяга с оня помак...
Излезе на двора. Загледа буренясалата градина, оградата с наковани отдавна и изгнили вече тараби, чешмата, от чийто метален чучур църцореше тънка струйка вода в циментовото корито, вдигна зачервените си очи и задържа погледа си върху зелените северни склонове на Витоша, тънещи в привечерният сумрак и такова тежко чувство го налегна, че той неволно изстена гласно.
Някъде от съседните дворове долиташе ядосан женски глас, примесван от време на време с мъжко ръмжене, от магистралата се носеше непрекъснатото бучене на несекващия безкраен автомобилен керван, понесъл изнурените от седмичния труд софиянци към родните им места, самонастанилите се гълъби на тавана дружно и неуморно гукаха, но Иван нито виждаше, нито чуваше нещо. Погледът му бе обърнат изцяло навътре към оскотената му душа, трудно му бе дори да диша, да гледа, искаше му се да се свре в най-далечния и тъмен ъгъл. Не можеше да си представи как утре ще погледне нещастните очакващи очи на Драгомировата жена, не си и представяше, че резкият му глас отново ще кънти из селската кръчма, че спокойно отново ще може да замята въдицата и да слуша пеещото бързо развиващо се влакно от макарата, увлечено от оловната тежест към блестящата водна повърхност на някой от гьоловете край село...
Мисълта за кариерите го подсети за заровеното от него тяло на Драгомир, сигурно вече започнало да се разлага. Видя се как копае гроба му, как го засипва и след това разговаря с наивния простичък Анани... О, какво не би дал да е на негово място, нищо, че все ще му се присмиват, дори на мястото на тъпия Боби, изгонен така безславно от полицията, а защо не и на мястото на вечно киселия Змизок, за който се знаеше, че имаше страх единствено на жена си – яка кокалеста шопкиня, която обичаше да попийва тайно ракийка и в такива моменти се случваше и да понабие малко вечно философстващия си съпруг. „О, нека ме пердаши, нека всички ми се подиграват, нека..., нека да съм гърбав, сакат, нека...” Мярна му се отново лицето на избягалата от него жена, по която още страдаше, и, странно, не изпита острата мъка и гняв за това, че го бе направила за посмешище на цялото село... „Прав и път... Само, само... да не беше това... да не се беше случвало...” Но то се бе случило.
И Иван разбра, проумя изведнъж, че дори и куфарчето с пари да бе под миндера му, той не би могъл да понесе бремето на извършеното от него неволно убийство в пристъп на гняв и че вечно ще го преследва кроткия поглед на Драгомир с незречения въпрос „Защо?!”, че дори да се пресели на друго място, дори да успее да замине на другия край на света и никой никога да не го потърси, той не би могъл да живее с мисълта за стореното от него... Защото Иван, въпреки простотията, избухливия си нрав и мрачен характер, въпреки очукания си живот и трътлестото си тяло, не бе убиец по душа и заедно с всичките си слабости и кусури стоеше по-високо в морално отношение от всеки един български властник. Но за него възмездието щеше да е бързо и неизбежно - нищо, че престъплението му бе неволно, извършено в момент на гняв и заслепение от алчност, докато за тези, които правеха законите съзнателно само в свой интерес и бяха причина, макар и косвена, за трагичния край на десетки и стотици хора и за мизерното съществуване на милиони, наказание не се предвиждаше. Наистина Джонатан, имаше над какво да си поблъска "главата". Самият той, всевластният Вселенски дух и наш единствен Отец, бе осъзнал вече след краткото си човекуване в кожата на бай Боги, че Божествената му философия и произтичащата от нея практика се нуждаят от основно преосмисляне.
Внезапно портичката скръцна и Иван окаменя.
- Иване! Иване-е-е-е!” – достигна до него тревожен женски глас.
„Елена! На Драго жена му! Сигурно иска да ме пита дали знам нещо за него!”. Настръхна. Инстиктивно, без да мисли, мина откъм източната стена на къщата и се прилепи точно в ъгъла между нея и стената на допълнително пристроения гараж. Бе преценил, че жената най-много да мине по пътеката от другия, западния край на къщичката и да погледне в дворчето. След като видеше, че и там го няма, щеше да реши, че не си е у дома, и да си тръгне. Стори му се, че чува стъпки. Застина, спря дори да диша.
- Иване-е-е-е, тука ли си бре? - дочу вика на жената съвсем отблизо.
„Само да не погледне откъм гаража...” Жената не погледна, защото след около минута изостреният и напрегнат слух на препотилия се пет пъти съсипан жалък човечец долови скърцането на затварящия се вратник. Въздъхна дълбоко, но не помръдна. От момента на неволното убийство до сега той беше непрекъснато под влияние на алкохола, който го крепеше и му даваше кураж да понася мисълта за престъплението, но от сбиването на манастира бе минал около час и той не бе турял и капка в устата си. Въздействието на изпитата ракия започваше да изчезва и той все по-ясно съзнаваше невъзвратимостта на извършеното от него. Както си стоеше, все още неподвижно в ъгъла, се улови, че вече няколко минути съзерцава джанковото дръвче пред себе си, и по-точно небрежно навитото кълчищно въже, метнато на един от по-късите долни клони. Колкото повече погледът му се фокусираше върху въжето, толкова по-ясно една определена мисъл се оформяше в обърканото му се съзнание...
Постепенно лицето му се проясни, опънатите му до скъсване нерви се отпуснаха и той направи крачка по посока на въжето. Свали го от клона и го запремята в ръцете си. После бавно, без да го изпуска, се върна във вътрешното дворче. Едва сега погледна към мазето и забелязя счупеното прозорче. „Значи, оттук се е вмъкнал крадецът...”, констатира с безразличие и без да спира, леко приведен, продължи по пътеката, водеща към входната врата от другата страна на къщата.

Следва...