автор: ivliter

Окапали шишарки напоени с вис небесна
сега в краката ми, в праха се валят.
Света те някога приветстваха
от своите високи клони,
говореха си с облаците и със слънцето
и тих ветрец им галеше челата
с най-нежна ласка и целувка.
Деца играеха под тях с протегнати ръце нагоре
и гласовете им пискливи
деряха на небето синята най-нова риза.
Шишарките, децата, децата и шишарките
люлееше денят на слънчевата пъстра люлка,
животът ги въртеше на своето вълшебно колело.
Но празниците отшумяват бързо –
това което е било, не ще се върне вече
и хоризонтите сега са други.
Ни смях под клоните, ни весели гласчета
огласят посивялото пространство
на техните небесни сънища;
ни слънчева усмивка, ни среща с полета на птица
ги радва в утрините свежи.
Сега шишарките, разпукнати, без семенца,
без поривите на мечтите
се валят в моите крака,
далеч от клоните, ненужни вече.
И аз при тях, загледан в тяхната съдба,
не съм ли капнала шишарка
от клана си висок от бора на живота?