автор: 1Q84

Наистина. Нека приемем, че всичко е наред, навън грее прекрасно слънце и изобщо на всеки са предоставени чудесни условия за едно щастливо и безгрижно съществуване. Сега пък да вземем точно обратното. Слънцето е заместено от дъжд, понякога примесен с вятър, гръмотевици и каквито други елементи на лошо време се сетите.
Всекият, който допреди малко се е забавлявал сред природата (жива, бетонна или каквато там е сметнал за добре), сега е заместен от Никой, а той самият стои и наблюдава иззад прозореца си как се развива времето. Лошото. Надява се да се оправи и отново да бъде ясно и хубаво. Изобщо не му е хрумвало, че изведнъж ще стане толкова ужасно и ще му провали всички планове. Щом стига до частта с плановете, зарязва всякакви мисли за времето и започва да разглежда своите си грижи. Нещо, което хич и не му минава през главата, докато е зает да се радва на щастието. И всъщност дъждът отвън вече не го дразни, дори напротив. Оказва се доста приятен фон за размисъл. В тези условия една част от Всеки (може би не много голяма, но която е обект на нашия интерес) успява да разбере истината, която лошото време носи със себе си. Друга пък не стига доникъде. Останалата част явно не я е грижа, защото тя си живее или еднакво добре, или еднакво зле. В крайна сметка резултатът за отделните парченца на Всеки е различен, а и няма как да не е, предвид факта, че макар и участващи в едно цяло, всяко от тях е само за себе си. Лошото време от своя страна е това, което запазва у тях способността да оцеляват и да се надяват, да знаят, че всичко е въпрос на търпение и упорство. И най-важното – че щастието не е никакво щастие, когато просто се ниже ден след ден и накрая спира да бъде приемано като такова. Пълноценно е тогава, когато след един дъжд то отново се появи и е още по-голямо и по-хубаво от всякога.