автор: salwia

Все повече загрубявам.
Не усещам...
Опънах дистанция до
всичките си истини.
Еднолично отказвам предимството
на търпението.
Избирам заядливо кретащото
маловажно.
Нито гоня мислите си,
нито им отнемам правото
на път без компас.
А значението,че съм страшно уморена
се люшка на последния дансинг
със счупено крило...
Не му пука и не очаква
някой да го превърже.
Ще кажа-виновна е сцената.
Прогони слънчевите ми роли.