автор: ivliter

Минава съботата ми със ситни тихи крачки по плочника напукан на сивото ми ежедневие. Минава съботата, заминава. И само тя ли? Така е дълъг нанизът на дните с пропуснати възможности и отлетяло щастие. Почивен ден. Но има ли почивка за неуспелия човек? Той трябва все да бърза, да наваксва. Дали все още има място на света за романтици и мечтатели се питам!?
Що за човек съм аз? Не чувам стъпките си в тишината, а чувам стъпките на облаците по небето. Не виждам рибата в реката, а виждам как блатясалите вирове се пълнят с удавени надежди и съботната скука. И виждам сенките как с неми костеливи пръсти чертаят по моравата пътеки, които пак за никъде не водят. И пак е съботния ден затворена врата за мен. Какво като от близката тераса се носи музика игрива и някой хвърля радостта си с пълни шепи в следобедните часове? До мен не стига тя. Поглъщат я пространствата на други измерения. Една жена се кара на детето си, като че не тя, а някой друг го е научил на това, което я вбесява.
И слънцето е слязло при реката, но напуканите му от жажда устни се погнусяват от водата й воняща и гърлото му сухо не ще намери тук това, което иска и очаква.
Минавам между хората без някой да ме забележи. Невидим ли съм или призрак, че съботната суета ме подминава? Крайпътен камък, който можеш да запратиш на съботата прашна в гримираното й, напудрено лице или на този на когото имаш зъб.
В прегорелия ден гърдите ми късат на сенките мрежите гъсти и някой след мене ги кърпи със златни губерки.
Покрай мене притичват тънкокраки деца след хвърчило с издължени вратлета, сякаш жирафи летежа му следват.
Часовете ми съботни – старци на пейките къси насядали. С крака костеливи протегнати могат ли те да спънат съдбата, да падне при тях и изпусне от своята пазва късметче за дните им. Късметът на старец е скъпа банкнота излязла отдавна от употреба. И си мисля, че единствено хубавото нещо е това, че и тази отегчителна събота ще има край, като всяко дошло и отминало нещо.