автор: gringo

Двадесет и осма глава

На Теодор му трябваше доста време, след като се раздели с Мария, за да дойде на себе си. Не можеше да повярва, че е срещнал момичето на своите мечти. Вървеше като пиян по тротоара и не виждаше учудените погледи на минувачите, които сигурно го мислеха ако не за луд, то поне за мъничко мръднал.
Една лелка го нарече „идиот”, когато в разсеяността си щеше да я отнесе, за малко да го сгази кола на кръстовището при ”Попа”, току преди да стигне до паркираното в пресечката на „Раковска” ауди се спъна в една разместила се тротоарна плочка - казано накратко, момичето с червената конска опашка бе обсебила цялото му съзнание, бе издухала всичките му му предишни грижи и дертове зад девет планини в десета. „Тези от „Омега” са изпуснали момичето и са му посветили песен, аз не знам дали ще напиша песен, но пък разговарях с него и си мисля, че и то не е безразлично към мен... Иначе за какво би се съгласило да говори с мен?!...” - мислеше си младежът, палейки колата. Съвсем му бе излязло от главата, че трябваше да се обади на Мимето и чак когато спря на светофара при университета и зачака да светне зелено, изведнъж се сети как грубо изключи джиесема. „Обаче защо след това не ми се обади? – запита се той – Минаха почти два часа оттогава!” После мисълта му рязко смени посоката си. – „Ами сега? Какво ще я правя? Вчера и се обяснявах в любов, днес съм хукна подир друга!... Как така подир друга?! - ядоса се на себе си. – Мимето си е Миме, пък и нали се разбрахме да пазим връзката ни в тайна, докато разкара вуйчо ми... Ще мога да се виждам с Мария, пък ако Мимето разбере, което не е задължително, ще кажа че го правя само за параван!” И тъкмо услужливата и неморална човешка способност - да нагласяваме всичко според нашето удобство, намери задоволяващо го решение на проблема, гадничкият вътрешен глас отново го ръфна - „Ама че мръсник си... По-лош и от вуйчо си... Като си се намърдал в блатото, що ти трябва да дърпаш към дъното му и тази девойка? Каза ли и, че си храненик на човека, когото мамиш със собствената му любовница? И че сега лъжеш и нея! Подлец си, братко, голям подлец, защото всичко е подчинено на прищевките ти. Никога не си помислил какво причиняваш на околните...” „Стига! Стига, стига, стига! До гуша ми дойде от тебе. Да ни би да съм искал така да стане? - изражението му изведнъж стана злобно и една жена от кола, спряла до неговата, си рече – „Я какъв хубав младеж, пък с какво злобно изражение на лицето!” Светна зелено и нескончаемият автомобилен поток отново бавно запълзя. „Трябва да се обадя на Мариана! Да видя защо ме е търсила. - Теди се оглеждаше за свободно място, карайки бавно по ”Мадрид”. - По добре да спра, за да говоря спокойно. Пак каша... Правя-струвам - и все съм в някаква объркана ситуация... Цар съм да се забърквам в какво ли не... И всъщност накъде карам?” Той едва сега се усети, че кара машинално, без посока. Видя свободно място и спря. Извади мобилния и набра номера на Мариана. Държа го известно време до ухото си и слушаше сигнала, който оповестяваше , че линията е свободна. Момичето не отговаряше. „Това не е било! - ядоса се младежът. - Търси ме, а после не ми вдига... Ще видим тая работа...” Той не си даваше сметка, че истинската причина за раздразнението му е недоволството от самия себе си, задето миналата нощ и се обясняваше в любов, а сега, само след един ден му се щеше да я няма, да е някъде далеч, да не му пречи... „Какъв бунак съм! – самобичуваше се той и се мъчеше да заглуши вътрешния глас, който не спираше да го тормози. - Отивам направо в апартамента и!” - внезапно се реши и подкара колата. Когато наближи до кооперацията, с изумление и тревожно чувство видя спрели пред входа полицейска кола, линейка и още два черни служебни автомобила. На входа стояха двама полицаи и проверяваха документите на всички, които искаха да влязат. Явно желаещи нямаше. Паркира и с все по-нарастваща тревога тръгна към входа. Полицаите го спряха.
- Документите, моля! - с нетърпящ възражение тон му нареди по-ниският, докато другия безцеремонно го оглеждаше. - Вие не живеете тук. Защо искате да влезете?
- Оставете на мен, сержант! - с тих, но ясен глас изникнал като че от нищото висок мъж с цивилни дрехи нареди на охраняващия входа.
- Слушам! - реагира сержантът и продължи да оглежда периметъра около входа заедно с колегата си. Теди вдигна очи и погледна мъжа. Лицето му се стори познато. „Тоя съм го виждал някъде!”
- Върнете му документите!
Младежът пъхна личната си карта в задния си джоб .
- Какво се е случило?
- Нещастен случай. Мъртъв мъж в асансьора. Вероятно е получил удар. Ще се установи. А вие защо искахте да влезете, след като не живеете тук. И още повече, след като видяхте, че има полиция?
- Имам позната, живее тук, исках да я видя...
- Така си и помислих, логично е. Вероятно се тревожите тя да не е потърпевша? – високият мъж с уморено лице се взря внимателно в Теодор.
- Да, точно така, съжалявам за починалия човек, но моята позната е жена, така че... надявам се тя да е добре - Теодор погледна на свой ред умореното лице с фини черти на високия мъж в сив панталон, бялата му риза с къси ръкави и с разкопчана яка. - А може ли да проверя дали тя е в апартамента си.? Всъщност може и да я няма. Но се тревожа, защото ме потърси преди около два часа по мобилния, но аз го изключих, защото бях зает в момента. Когато преди двайсетина минути аз я потърсих, тя не ми отговори, въпреки че телефонът и даваше свободно...
- А как е името на тази ваша позната? Или може би приятелка? - меко попита мъжът. - Нали разбирате, питам ви съвсем неофициално, защото искаме да изясним случая бързо. Но къде са ми обноските? Не съм ви се представил – Следовател Мавров. Ето служебната ми карта – и той понечи да бръкне във вътрешния джоб на сакото си.
- Моля Ви, няма нужда!
- Добре - усмихна се следователят. - Та така, съвсем неофициално, как се казва приятелката ви? Теди усети уловката и с колкото се може по-спокоен и безразличен отговори:
- Не ми е приятелка. Всъщност тя е приятелка на моя вуйчо и името и е Мариана Петрова... „Няма да ти мине номера, следователче, много за тъп ме смяташ...Ама не си познал...Къде ли съм ти виждал интелигентната ти муцуна, къде... къде ли...” – мъчеше се да си спомни момчето, но все не успяваше. Името Мавров не му говореше нищо. „Не е глупаво момчето. Пък и не виждам причина да има нещо общо със смъртта на вуйчо му. Но момичето, момичето.... Какво се е случило в апартамента и... То има връзка със смъртта на депутата Петръчки... Хъм..м...м...м, ще видим, ще поживеем, ще видим...” Мавров бе слязъл преди броени минути от апартамента на Мариана, в който бе направил внимателен оглед. След сигнала на жената, която бе открила тялото на депутата и познала го, колелото се завъртя светкавично. Специалният екип дойде, снима, оглежда и понеже веднага стана ясно, че Петръчки е починал в сградата, в която се намира апартаментът на любовницата му, незабавно влязоха в него - оказа се отворен и те намериха полуживата Мариана върху спалнята и. Откараха я спешно в „Пирогов”. Нямаше опасност за живота и скоро тя сама щеше да разкаже какво се е случило между нея и любовника. Сега, когато Мавриков наблюдаваше симпатичния племенник на мъртвия депутат, който се бе разтревожил за любовницата на вуйчо си, интересна мисъл мина през ума на следователя. „Та те много повече си подхождат – биха били прекрасна двойка - млади, хубави... И тоя скандал горе... Петръчки да се опитал да удуши любовницата си... Защо ли не се сещам за много причини, които биха накарали един мъж да удуши една жена...” В съзнанието на следователя се мярна образът на ревнивия Отело, както го бе запомнил от превъплътилият го на сцената актьор преди няколко месеца... Мавров видя , че младежът го гледа очаквателно.
- А, извинете ме, нещо се бях позамислил... по случая де. Не е нужно да влизаме... Я, Теодоре, да поседнем на оная пейка в градинката отсреща...
- Вие ме познавате? Защо не казахте веднага?
- Ще ти кажа защо - високият мъж прокара ръка по гъстата си остра прошарена коса и отново кротко се усмихна на започналия да се изнервя младеж.
Пресякоха улицата и седнаха на дървената пейка в малката градинка.
- Нали знаеш, ние, следователите сме особени хора... все се съмняваме, ровим се, разсъждаваме – кога, защо, мотиви, хипотези... - поизвърна се към Теди и се взря внимателно в очите му - Никога не ставай следовател, ама никога... Съвсем ще изгубиш вяра в човешкото племе... Ако имаш такава де... Защото сегашното поколение не е много по вярата. Какво е твоето отношение към вярата, Теди?
„А бе тоя какво ме будалка! На какво си играе! Няма да му играя по свирката... Да не съм заподозрян, та ще ме разпитва! С притчи ще ми говори. Паулу Коелю някакъв си...” На Теди наистина му писна.
- Вярата ми няма отношение към станалото - сухо отбеляза той - и ако няма нещо друго, предлагам да приключваме този странен разговор, защото искам да позвъня отново на Мариана. Искам да знам, че всичко е наред. Вуйчо много държи на нея...
- Нали искаше да знаеш откъде те познавам?
- Всъщност вече се досетих - покрай вуйчо ми, депутата Петръчки. А може и досието ми да сте чели. Даже и да сте го писали...
Теодор стана, явно с намерението да си тръгва. Мавров запази благото изражение на лицето си и отново се усмихна:
- Е-е-е-е, не бива толкова грубо, Теди, не бива! Но и аз се отплеснах, извинявай! Я седни... Седни де, две думи само... Само спокойно. Мариана е жива, но не и съвсем здрава... Няма страшно. Ще се оправи...
- Ама!... - Теди се опита да скочи, но Мавров го натисна по рамото и го задържа на пейката.
- Спокойно, и кураж. За съжаление, починалият от удар мъж в асансьора е вуйчо ти, депутата Петръчки. Слушай, слушай само! После ще питаш.
Младежът покорно се отпусна на пейката. Различни чувства се бореха в душата му... И жал за вуйчото, и облекчение - сякаш се бе отървал от нещо дебнещо го, заплашващо го... „Но пък няма да научи за мен и Мимето, няма от какво да се страхувам...” „Да беше и Мимето умряла - кеф - волна птичка! Ще разцъфти безметежната любов с единствената на света червенокоса принцеса... - гадният вътрешен глас не спираше отвратителния си монолог - О, Ромео! Прекара ти вуйчо си, Хамлет надви Клавдий! Дали?!” С огромно усилие на волята младежа си наложи да не го слуша и се опита да се съсредоточи върху думите на следователя Мавров, който не спираше тихо да говори:
- Аз разбирам, че ти нямаш нищо общо със смъртта му и ти е много тежко, защото работеше при него и на нас ни е известно, че той много държеше на тебе. Само още две думи… Като израз на моята благоразположеност към тебе ще ти споделя какво знаем до момента, но с една молба - да не споделяш с никого това , което ще ти кажа…
Теди само кимна с глава и продължи да слуша, като наблюдаваше потока от коли, който течеше по улицата, пешеходците, които сновяха по двата тротоара в срещуположни посоки със загрижени лица и двамата полицаи, важно изпъчени пред входа на кооперацията, в която така нелепо бе застигнала смъртта амбициозния му вуйчо. „Какво ли си е мислил в последните минути?... И дали изобщо е имал време… Ами ако му е казала? - изтръпна той. - Нали са се карали. И ако му е казала…
- Ей, момче, слушаш ли ме? - стресна го гласът на Мавриков, който отново седна до него и дружелюбно го потупа по рамото. Теди с усилие на волята си наложи да запази самообладание. Мисълта му препускаше като ловджйско куче из блатна местност по време на лов на бекаси с надеждата да подуши характерната миризма на опасностите, които го дебнеха в новата ситуация. Само за един миг поради прищявката на капризната съдба всичко за него се бе променило и той осъзна, че се намира на кръстопът. Решението по кой път да тръгне, бе от съдбовно значение. Ето моментът, в който Бог вместо него разсече гордиевия възел от натрупали се неразрешими проблеми. Колкото повече време мислеше, толкова повече младежът осъзнаваше, че смъртта на вуйчо му дойде точно навреме. Даваше му се последен шанс да оправи объркания си живот, да се освободи от досегашните зависимости. Фактът, че през последната седмица бе се поблъскал доста да разсъждава върху настоящето си, му помогна да подходи практично, бързо и правилно към конкретни действия. „Първо – в „Пирогов” да видя състоянието на Мимето. Да я успокоя, да внимава да не изтърси някоя глупост. После ще мисля как да постъпя...” Теди имаше предвид да остави на първо време, докато се изяснят нещата около смъртта на вуйчо му, интимните си преживявания и чувства. Той беше понатрупал известен житейски опит и усещаше, че някои неща, оставени във времето, Господ ги разрешаваше по-добре от нас. Застрашителната сянка на властния Петръчки бе изчезнала внезапно, като с махване на магическа пръчка, хоризонтът просветля и с всяка изминала минута Теодор изправяше все по-високо пооклюмалия си досега гребен. Отново понечи да стане от пейката и да тръгне към „Пирогов”, но гласът на Мавров го накара да седне отново.
- Млади момко, вие наистина не ме слушате. Но след такава вест... Не е лесно... А сега, без него, имам предвид Петръчки, предполагам, че ще трябва да си намерите нова работа...
„Тоя продължава да ме будалка. Но мамка му, с какво ще живея!” – ужаси се младежът. - Край на финансите, край на бонусите... „Ами като червенокосата принцеса научи, че принцът всъщност се е превърнал в просяк!...”- отново го бодна вътрешния глас... Лицето на младежа се изопна...
- А, прощавай, Теди, между другото, Панайот Петръчки няма наследници, доколкото знам, и ако това наистина е така, то най-близките му роднини ще го наследят... Но ти би трябвало да бъдеш по-наясно от мен за тези неща...
Теди скочи решително и този път следователят не му попречи.
- Да не би да намеквате нещо... Мисля, че си позволявате твърде много и правите неуместни изказвания!... Дали пък да не подам оплакване до началника ви?
- Извинявай, Теди, наистина се поувлякох... Без да искам, изказах на глас мислите, които ми минаха през ума.. - провлачи с мекия си безличен глас Мавров. - Но това, Теди, с оплакването... е прекалено... Няма смисъл от него, повярвай ми...
„По- добре да тръгвам. Това следователче продължава да ме провокира, и то съвсем съзнателно... Майната му... Я и аз да му се озъбя... Че ако си трая, ще вземе да си науми, че се страхувам от нещо...” - и вече гласно, гледайки право в очите Мавров, момчето изстреля един истински залп от ядовити думи:
- Господин следовател, изглежда някаква предубеденост и самовнушение ви кара да ме подозирате. Ето, признавам - аз подучих Марина да му сготви супа от отровни гъби, за да мога да наследя милиардите му... Записвате ли, господин Мавров?! О, прощавайте забравих! Техниката е толкова напреднала, че сигурно думите ми се записват направо в централата...”
Язвителната реч изобщо не промени невъзмутимото изражение върху лицето на високия мъж, който с небрежно пъхнати в джобовете на сивия си панталон ръце гледаше леко присмехулно младежа.
„Трябва да не прекалявам!” - и със значително по-спокоен тон младежът продължи:
- Ако няма да ме арестувате сега, смятам да тръгвам за болницата... Мариана сигурно има нужда от нещо.
- Сигурно, сигурно.. . - потвърди двусмислено Мавров - Отивай, отивай! И ме извини, ако съм те засегнал... неволно е било...
„Да бе, да! Ченге хитро...” - помисли си Теди, но нищо не каза.
- И още нещо. Убеден съм, че вуйчо ти е починал от естествена смърт. Аутопсията ще покаже. Да-а-а-а, напрегнат живот водеше депутатът Панайот Петръчки! И изпълнен с отговорности! Вероятно сърцето не е издържало... Още веднъж моите съболезнования!...
Следовател Мавров се усмихна примирително и протегна ръка на младежа:
- Нека не се разделяме като врагове...
- Няма за какво да се извинявате. Просто си вършите работата. „И дано не те видя никога повече, копой мазен.”
- Така е, не е лесна нашата! „Ще те проверя, хлапе, и дай Боже да нямаш нищо общо с кончината на вуйчо си, иначе...”
Теди стисна протегната суха длан и тръгна към аудито. Притъмняваше и пешеходците, и колите се увеличиха, по столовете на откритите кафенета, пицарии и бирарии започнаха да се виждат все повече леко облечени хора, млади момичета излагаха на показ стройните си голи крака, а от заведенията се чуваше музика. Столицата започваше поредната си вечер на развлечения и удоволствия за тези, които можеха да си ги позволят. Останалите, болшинството, смачкани от кризата хорица, се караха по апартаментите пред телевизорите, жените кълняха некадърните си мъже и сочеха за пример преуспелите мутри, а мъжете им кротко зяпаха в екрана и не им обръщаха внимание до момента, в който им писваше и им хвърляха по един бой или директно се изнасяха към кръчмата, дечурлигата поркаха по улиците направо от двулитрови шишета бира, захапали долнопробни цигари, други се боцкаха по градинките със спринцовки - изобщо нощното шоу бавно набираше сили и на участващите в него им беше все тая, че някакъв си дебел депутат е умрял от удар в един асансьор.

Следва...