автор: gringo

Двадесет и седма глава.

След като Ленин твърдо реши да доживее останалите определени му от Бога дни на родната планета, се успокои и можа да поспи няколко часа.
На сутринта, щом изпи кафето си, се обади на Клюна и на Лесничея и ги покани да „да му ударят” по няколко чашки от дюлевата и да обсъдят „нещо важно, възникнало в последния момент”, както се изрази пред тях по мобилния. Когато те пристигнаха в уречения час и чуха новината, останаха потресени.
- Е, това не съм го очаквал! - едва успя да продума Клюна след като премина дългата му и мъчителна кашлица. Известието, че „ядрото” на Организацията се изнася на друга планета и оставя без контрол обществените процеси на „майката земя” го свари неподготвен и част от меката ароматна ракия влезе в кривото му гърло. Лесничея, от своя страна, само се взираше мълчаливо в празната чашка , която въртеше безсмислено в дясната си ръка и мълчеше.
Бе прохладна лятна августовска утрин в планинското село Ж., от близката тъмнозелена борова горичка полъхваше съвсем лек ветрец, пилците се скъсваха да пеят из храстите, а високият планински връх М. бе увенчан с пухкав ореол от бели облачета. Но прекрасната лятна августовска утрин, малко преди да безмилостното слънце да започне да пече, остана незабелязана от тримата умислени възрастни мъже с мрачно изражение по лицата, седнали в беседката както преди два дни. Брут и Касий се бяха опънали в безметежно доволство на каменните плочи недалеч от тях и дремеха в утринния хлад.
- Е-е-е-ех, куче да си… Я ги виж как са се опънали... безгрижно… от нищо не им пука! А ние… Виж какво ни дойде на главата!...
- Стига си хленчил! - излезе от вцепенението си Лесничея. - То беше ясно, че един ден ще си плащаме за всичко, което сме вършили, така че няма какво да се вайкаме. Той остави най-после празната чашка на дървения плот и изгледа строго двамата си събеседници. - А какво ще кажете за тия нещастници, дето остават тука? Нали ви е ясно, че има-няма най-много месец и… ще се избият! Щом ние издухаме и няма да има кой да им опъва юздите!
- А може без нашето божествено присъствие и да се оправят! - вметна Ленин. - Може през всичките тези векове упражняваният от Организацията контролиран хаос да ни докара до това дередже.
- Пълни глупости! - отряза категорично Лесничея и го погледна злобно - Досега колехме и бесехме и ни беше гот, но когато палачинката се обърна, започнахме да се самоокайваме! Срам! Остава да изповядаме греховете си пред някой мазен поп и да помолим Господа за прошка! Вие май наистина сте откачили! - ядоса се не на шега Лесничея и стана от мястото си. Излезе от беседката и се заразхожда по още росната трева. Брут поотвори очи, но не благоволи да стане и отново замижа. След малко Лесничея се успокои, върна се към беседката и като се хвана за перилата, които я опасваха, се надвеси над продължаващите да мълчат свои досегашни съратници.
- Слушайте! - рече им той, вече със значително по-спокоен тон – Смешно е да се караме за глупости! То е ясно - омитаме се и да благодарим на Троицата, че са ни включили в списъка на избраните. А на земята - майната и!
- И на хората, нали?! - обади се Клюна с особен блясък в погледа.
- Ти пък откога се загрижи за хората! - присмя му се ехидно Лесничея. - Колко от тях затрихме, за да не ни пречат в осъществяването на Плана. Що тогава не се загрижи за тях?
- Край! Стига! Събрали сме се, за да може всеки от нас да направи своя избор. Каквото било, било! - намеси се Тошо, който бе мълчал до този момент. - Ако има Господ, в което силно се съмнявам, когато ни е писано, ще отговаряме за делата си. Ако няма, значи, няма и за какво да съжаляваме. Лично аз се надявам да поживея още някой и друг ден… Но тук, на земята, ей в това селце, в тая къщичка, в подножието на тоя връх, когото обикнах , в компанията на моите добри другари Брут и Касий…
Като чуха имената си, произнесени от познатия глас, двете кучета наостриха уши и погледнаха към господаря си. Касий даже се надигна и махайки с опашка, се приближи към беседката. С бащинско изражение на лицето Ленин протегна малката си ръчица назад и Касий го близна по сухите пръсти, гледайки го любовно.
- Май парижкият воаяж ти е дошъл в повече! - Димитър-Клюна, както и Методи-Лесничея, не приеха на сериозно изявлението на дългогодишния си другар. - Ти май в такъв случай ще останеш Божия наместник на цялото това луднало племе! - пошегува се Лесничея.
- А бе, Мето, - обърна се към него Клюна, - ами какво ще прави Тошо, като дойде Страшния съд ?!...
- Приятели, няма шега. Оставам.
Клюна не довърши мисълта си и се опули срещу седящия от лявата му страна дребен човечец. Застаналият зад гърба им Методи не каза нищо, само си изплю върху плочите, след което се върна и седна на пейката в беседката. Отново се възцари мълчание. Някъде откъм центъра се чу камбанен звън през голям интервал.
- Отлитна още някоя окаяна душица към небето! Бог да я прости! - продума Тодор-Ленин.
- Така-а-а-а!... - проточи Мето, сложи лакти на масата и се наклони към двамата. - Значи, да обобщим дотук... Тошо остава... Негова работа...Твоя работа, Тошо! - думите му звучаха примирително. - Понеже се виждаме вероятно за последен път, аз предлагам да си направим едно прощално пиршество - ама истинско, с всичкото там... каквото си трябва...
- Много добре! Барем да се напоркаме по случай пенсионирането! - одобри Димитър-Клюна.
- Последно! - продължи Лесничея. - След моабета се сбогуваме и не се търсим повече... Ние с Митко чакаме да ни се обадят и отиваме на новата планета. Щом ония отиват, значи са пресметнали всичко. Няма те да се набутат на вълка в устата, хе-хе, знам си ги аз... Нали така, Мите? - подири подкрепа от Клюна.
- А на мене не ми се тръгва... То, както се вика, целият ми живот е тука, къде ти сега, на тия години да ходя по нови планети... - гласът на Митето звучеше неуверено, усещаше се притаена скръб в думите му. Тошо мълчеше.
- То аз те разбирам... Ти какво, да не си мислиш, че на мен много ми се тръгва... – с горчивина в гласа произнесе Методи и посегна към шишето с ракия - ама няма накъде. И тук лошо, там хем страшно, хем неясно... Но тук не оставам, ако ще и да пукна на оная планета... как и беше името?
- Феникс - отговори му Тодор.
И пак мълчание. Лекият ветрец бе спрял, гората не шумеше, върхът, освободен от облачния ореол, се очертаваше ясно на бледосиния небесен фон и само печалният камбанен звън нарушаваше следобедната тишина в малкото планинско селце. Ако някой, виждал преди сдържаното високомерие и аристократично самочувствие на този страшен триумвират, можеше сега да го види, щеше да се изненада от промяната в него. Преди той излъчваше сила, внушаваше респект – все едно богове бяха навлекли временно смешни човешки одежди и скъпернически раздаваха на простосмъртните трошици от благоволението си. Сега учуденият поглед на наблюдаващия ги щеше да види пред себе си вместо богоподобните нашенски Марк Крас, Антоний и Помпей, трима възрастни уморени мъже, от които лъхаше умора и несигурност. Само за няколко часа „недосегаемите” Ленин, Клюн и Лесничей се бяха превърнали в незначителните Тошо, Митко и Мето. И ако за последните двама имаше някаква вероятност да си останат фактор сред хилядата земни конквистадори, които щяха да населят новата си родина - една далечна планета, то за първия, Тошо, който бе решил да сподели съдбата на все още незнаещите обречеността си земляни, оставаше само мъничката надежда, че човешкият кораб, изоставен от капитаните си, ще оцелее някак в бурното море от натрупалите се през вековете проблеми и неразрешими противоречия.
- Май тъжно ще ни се получи тържеството... - криво се усмихна Димитър.
- То, ако питаш мене, по-добре да пием по още някоя ракия и... после - кой накъдето му видят очите... - изказа своето мнение и Тошо.
- Е, какво пък - така да бъде! Бардаците в София нямат почивен ден, така че.... Мето се позапъна малко, после се изправи решително. - Я да се разделяме. То стана ясно, че всеки сам ще празнува пенсионирането си - и гаврътна на един дъх ракията. После излезе от беседката и се запъти към портата, без да погледне доскорошните си авери. Димитър го последва, а Тошо със ситни крачки тръгна след двамата. Изпревари Методи и отвори вратата. Излязоха на пътя.
- Е, ами - запристъпва от крак на крак домакинът, - пожелавам ви да стигнете читави до новата земя и да доживеете спокойно дните си... Може и нашите прадеди така да са заселили преди векове Земята...
- Кой знае, може и така да е ... - усмихна се Мето, - определено вярвам, че ще ни бъде по- лесно, отколкото на Магелан и подобните му. Все пак технологиите са къде по-напред!
- Дай Боже, дай Боже! - влезе в тона му Димитър и се прекръсти непохватно...
Тошо само се подсмихна и нищо не каза. Тримата си стиснаха ръцете, след което Лесничея и Клюна се качиха в що-годе приличното „Рено” на първия и сред прахоляка на селската улица се изгубиха по посока на столицата....
Тодор-Ленин затвори портата, върна се в беседката и си наля пълна чашка дюлева ракия. После бавно седна и загледа тъмната планинска верига, отчетливо открояваща се на синьото небе. Брут дойде при него и легна в краката му. Камбаната на селската черква бе спряла да бие, хората се бяха притаили по домовете си, и само от време на време се зачуваш глъч откъм мегдана, където група пияни селяни се провикваха посред обедната жега. Всичко си беше както вчера, както преди месец, преди години и нищо не подсказваше за близкия свършек на света.