Отново в него бе се припознала.
И гърлото й свито бе след облак.
Въртеше се с живота по спирала,
причината за днешния й вопъл.
Любимият й щеше да пристъпи
към нея, вдъхновил я да раздава.
Ни слънце, ни звезди й бяха скъпи.
Но плачеше насън, че е такава,
когато той превземаше лъчите
и тръгваше си в тъмното отново.
Без повече за нея да попита.
Оставил я със крясъка на сова.
Подреждаха се в кубчето на Рубик
лицата му отвътре еднолики.
Полека тя от своя дъх изгуби –
на манов мед и синя перуника...
И изведнъж разбра, че е сгрешила,
възвърнала очите си от болка,
защото тя зарови в дим хвърчилото
на онзи райски мъж, вървял наоколо.
Радостина Драгоева