автор: ivliter

И тази сутрин както обикновено ставам рано и по обичайното време тръгвам към хълма Къпинчо за утринната ведрина, която практикувам най-редовно. Макар и спал малко тази нощ, чувствам прилив на сили и крача бодро по стръмния път нагоре. За себе си съм нарекъл този хълм „Хълм на здравето“, а част от маршрута, където провеждам гимнастиката „Алеята на здравето“.
Силно се надявам това да не е напразно, защото аз се опитвам да ги превърна в ковачница на своето здраве.
Хубаво е да бъде месец май, дърветата и цветята да цъфтят, да се чувстваш млад, макар и вече на възраст и да стъпваш бодро по нагорнището, да се чувстваш здрав и силен.
В майското утро и планината цялата е подмладена, окъпана в ярките лъчи на слънцето. Във ведрото небе се носят превъплъщенията на забързаните облаци. Навред ухае на люляк, на цъфнали ябълки и кестени.
Докато крача нагоре си мисля за това, че много малко хора се радват на тези утринни красиви гледки. А хълмът е толкова близко до града, лежи кротко полегнал в краката му. Мисля, че не бих се лишил за нищо на света от възможността да бъда всяка сутрин рано сред природата, да вдъхвам свежите аромати и чистия въздух сред хубостите на нашия Балкан.
Застигам две баби и се заслушвам в разговора, който те водят. Оплакват се една на друга от здравословното си състояние. Разказват си коя какво я боли и как се лекуват. Когато се изравнявам с тях им казвам:
– Най-добрият лек е природата. Най-добрият лек е движението. Добре е, че ви виждам всяка сутрин да излизате нагоре.
– Абе излизаме ние, ама тук ни боли, там ни боли, зор ни е – казва едната.
– Сами си знаем какво ни коства изкачването – добавя другата.
– Трудно носим болежките си вече.
В този момент си спомних какво ми казваше баща ми някога. Бях получил първата си двойка в училище. Срамувах се да му кажа, страхувах се, че ще ме нахока. А той само махна с ръка и рече:
– Войник без въшки и ученик без двойки не може. Всеки греши и допуска слабости. Важното е да намира сили да поправи слабостите си.
– Ще поправя двойката в най-скоро време, тате.
– Това и очаквам от тебе.
Наистина съвсем скоро излязох на урок и поправих двойката с отлична оценка след нея.
Като си припомних това, казах на бабите в същия дух:
– Войник без въшки, ученик без двойки и старец без болежки няма. Важното е да не се предаваме.
– Правилно казваш. Затова сме и ние тука.
– Вярвам, че не е нужно да ви убеждавам, че ако не сме на Къпинчо всяка сутрин, болежките ни ще са най-малкото с една повече и по-силни ще са.
– Така си е.
– Докато направя една обиколка горе, да сте се качили и вие! – казвам с изкуствена строгост аз.
– Така ще стане! – обещават те.
Забързвам крачката, защото обиколката не е малка и няма да се учудя ако жените ме изпреварят.
Може би, за да е по-лек пътят ми нагоре, гласовито славейче запява сладко в клоните на дърветата надвесени над мен.