Посетих самостоятелната изложба живопис на наш съгражданин. На откриването не присъствах. Предпочитах да отида, когато няма блъсканица пред картините, за да мога да ги разгледам на спокойствие. За мое удоволствие, в този момент бях единственият посетител. Градчето ни е малко и тук рядко влизат любители на изкуството.
Това, което показваше авторът не ми допадаше, нито като тематика, нито като естетика. Усещането беше, че гледаш една и съща картина в различни варианти и в различни цветове. Мрачните и убити тонове на платната я правеха още по безлична. Картините не бяха малко и въпреки големите формати, нямаше какво да запомня от видяното. От всички творби лъхаше един безплоден напън да се покаже интересното и оригиналното мислене на художника. Но този напън си оставаше само един напън и нищо друго. На преден план излизаше стремежът към техническото изпълнение на живописта. Без да се има предвид, че когато техниката не е изведена до яснота и не е напълно овладяна, тя по-скоро е в ущърб на въздействието. Когато не е подплатена с идейно емоционално съдействие си остава мъртва и самоцелна.
Песимистични и скръбни мисли навяваха окачените по стените на залата платна. И се запитах, ако човек не може по красив начин да покаже тъгата и меланхолията, дали изобщо е нужно да я показва? Животът около нас е достатъчно напрегнат и мрачен, за да го втъжняваме още и чрез изкуството. А може би душата на този човек е в такава бъркотия и мрак, каквито царят и в образите които ни внушава. Не че искам да го съдя, да го упреквам – всеки може да изразява себе си както иска и както намери за добре. Това са просто едни мои размишления по повод на това, което ми предлагаха в момента да гледам. Може да се каже, че изложбата е успешна тогава, когато на посетителят му се прииска да види поне още веднъж видяното в изложбата или поне една от изложените картини. Като гледам всичко тук, много се съмнявам, че някой ще пожелае да влезе втори път в тази изложба.
Единственото хубаво нещо, което ме впечатли беше хубавата музика, която галеристката пусна да слушам, докато разглеждах експозицията. Но музиката си е музика, макар и хубава, тя не може да спаси живописта. Може само да омекоти разочарованието от неразбирането и не приемането на този свят, в който художникът ни въвежда или да подсили приятните изживявания, ако има такива. Моят духовен свят в случая не намираше пресечна точка с този на автора на тези картини.
На излизане от галерията ме заговори уредничката на галерията. След няколкото общи приказки тя ме попита:
– Какво мислите за изложбата?
За себе си аз имах ясен и категоричен отговор, но въпросът който възникна в мен беше дали да бъда откровен или не? Предпочетох да кажа това, което мислех и което чувствах, затова отвърнах на въпроса й с въпрос:
– Какво мога да мисля аз, когато художникът не е мислил достатъчно докато е рисувал?
Може би тя не очакваше толкова прям отговор и затова снизходително се усмихна. А аз излязох навън отегчен и разочарован.