автор: panbal

ЗА ЩЕНИЯТА НА ОКОТО
(притча)

Разболя се единствената щерка на Тумбул Петко, човекът „сто кила”, с големия тумбак, новият чорбаджия на трите съртовски села. Разболя се, но не от някаква коварна болест, а от скука и суета, от бумащината на офиса, където работеше, от отровния дъх на машините, от похлупака на селското небе, от безумния маратон на оборота и печалбата, който сякаш блокираше свободата на мисълта и щастливите й надежди. Залежа се от незнайна болест, докато в ума й непрекъснато и неканена се въртеше оная позната песен „Не всичко е пари, приятелю!” Билкар след билкар, лекар след лекар, професор след професор се изредиха да я преглеждат, сканират и да се ровят в близкото и далечното й минало, но никой не успя да й постави или налучка някаква диагноза. Тогава баща й обяви по всички средства за масова информация, тлъста награда за всеки, който успее да й открие и излекува болестта.
Явиха се десетина млади, самонадеяни медицински светила, учили и специализирали в най-престижните учебни заведения в Щатите и Западна Европа, но никой не можа дори да повдигне прекрасната женска главичка от възглавницата на болничното легло. Когато отчаянието в замъка на новия чорбаджия на трите съртовски села пъплеше към своя апогей, пред масивната порта, обкована с железни шини, се появи снажен, строен, красив и ведър мъж на Христовата възраст, някакъв Стоил Юнак от някакво далечно балканджийско село, и поиска да види болната. В същото време, по телепатия или по необясним божествен път, щерката на Тумбул Петко „видяла” до леглото си добродушния и усмихнат младеж, повдигнала се на лакът и цялата се разтреперила от неспокойно вълнение и очакване. В този миг тя почувствала даже топлината на ръката му, разчела инициалите на еднокръвната им група, ритъма на ускорения му сърдечен пулс...
Когато младият мъж застанал в рамката на вратата, като дългоочакван принц на внезапната любов от приказките, болната се изправила на крака и няколко мига двамата мълчаливо се гледали. За опитния билкар и народен лечител, Стоил Юнак от далечното балканско село, не било трудно от пръв поглед да разбере, че лицето на девойката изглеждало наистина болно и повехнало, но очите й били живи и слънчеви. В последвалото кратко ръкостискане гостът сякаш прелял в немощното тяло на болната своя свежа кръв и енергия, своя светлина и топлина в очите и в ръката й, своята мълчалива вяра в смисъла на живота. Защото последвало нещо необичайно и провокативно за близките: без да се замисля и притеснява от недоумяващите погледи на родителите си, девойката пристъпила смело и силно прегърнала своя спасител. Тогава бащата бързо се окопитил, сетил се за разгласеното обещание и казал:
- Искай сега, момко, каквото ще искаш, нищо няма да пожаля за здравето на единствената си дъщеря!
- Нищо ли? – погледнал го закачливо балканджията.
- Да, нищо! – повторил уверено новият чорбаджия на трите съртовски села.
- Ами-и-и – позамислил се другият, - понеже ми трябват средства за моите чести пътувания за подобни лечения на знатни принцове и принцеси, искам да ми платиш не с долари, евро или левове, а със злато, може и със златни бижута. Ето, това е моята единица мярка за хонорарното ми възнаграждение! – Извадил от джоба на пелерината си малко, кръгло нещо, колкото орех, увито в чиста кърпа и продължил: - Ще поставя тази моя мярка в едното блюдо на везните, а ти ще слагаш златото в другото блюдо, докато двете тежести се уравнят.
- Хм – измънкал доволно чорбаджията, докато се вглеждал внимателно в увитото „нещо” върху дланта на билкаря.- Много малко искаш, но... твоя воля!
Разшетали се бащата и майката, бабата и дядото, донесли отнякъде семейното ковчеже със златните накити и бижута, сложили връзка пендари в празното блюдо, но дългото рамо на везната изобщо не помръднала. Озадачил се бащата, огледал се притеснено и безпомощно, сложил още две-три златни монети и... пак същия резултат! Онова увито в кърпа „нещо” си оставало да лежи в същата долна мъртва точка! Този път домакинята сложила своя златна огърлица, но проклетата стрелка на рамото на везната пак си останала неподвижна.
- Но каква е тая работа, бе човече!? – викнал ядосан новият чорбаджия на трите съртовски села. – Олово да беше, щеше отдавна да се изравни!... Дай да видим, какво има в кърпата! Трябва да има тука някаква шашма!
Чак сега оздравялата като по чудо таткова принцеса, която мълчаливо и любовно наблюдавала с половин око своя спасител, се намесила с ядовити думи:
- Татко, не обиждай човека!... Нали всички гледаме? Каква шашма може да има? Обещал си, хайде да не ти се свиди златото! Нали съм вече здрава...
Разтрепераните от издайническото вълнение близки на девойката започнали отново да пълнят златното блюдо на везните с нови бижута. Този път първи сложили на кантара своите златни парички бабата и дядото. И отново необяснимо разочарование – тежестта на блюдото с малкото „нещо” в кърпата, си оставало мъртвешки неподвижно!
- Ще ни кажете ли най-после – попитал със сдържан яд новият чорбаджия на трите съртовски села, - какво е това чудо, щом няма измама и далавера!? Да не сте фокусник?
- Ще ви кажа! – усмихнал се принцът на внезапната и лечебна любов с поглед, втренчен в щастливата и освежена принцеса. – Но първо, приберете си обратно бижутата и пендарите, оставете ми само една жълтица, защото здравето човешко няма цена в пари и злато. Вие издържахте този необичаен тест. И друг път, моля, не казвайте на който и да е ваш благодетел, лечител и довереник „ще ви дам, каквото искате”, а казвайте, какво сте готови да му дадете от сърце... Пък що се отнася до това „нещо”, увито в кърпа, което не позволяваше изравняването на двете блюда на везните, то е... най- обикновено, препарирано човешко око. Окото на дядо ми Стоил, участник в Балканската война, три пъти награждаван с кръста за храброст, починал от раните си в полева болница след като по свой човек изпратил на близките в родния дом окото си, извадено преди това от шрапнел. Това е всъщност човешкото око, което няма насищане на пари и злато, на власт и слава, на боен дух и патриотизъм, че даже и на любов и уважение.
В мълчаливата пауза, когато гостът се готвел да си върви, девойката му препречила пътя към вратата, протегнала свенливо ръка и с просълзени от умиление и благодарност очи му казала:
- Моля ви се, останете за обяд като наш гост!...
Новият чорбаджия на трите съртовски села също спонтанно подкрепил молбата на дъщеря си:
- Да, да... останете!... Пък ако ви хареса... ако сте свободен, необвързан човек... може и зет да ми станете!
- Благодаря ви, мили хора! Ще остана, щом настоявате – казал балканджията, после добавил с приятната си усмивка: - Но за останалото... точно защото съм свободен и необвързан човек... не желая нищо повече. Моята мисия е да лекувам не само с билки, плодове и корени, но и с доброта и топлина, със светлина и вяра, с пулса на паралелното човешко сърцебиене. И с това ненаситно око, което нагледно ми показва, кой колко е готов да даде за здравето на свой любим човек.
Панчо Недев