автор: elsion

Залитам между жълтото и златното.
(Монахът в мен издъхна от безверие.)
От дългото им взиране във бялото,
очите ми сега са чисто бели.

Какво остава след скръбта на живо...
Усещане, че е излишно тялото?
В лицето ми дъждецът сив измива
копнежа тих по рамо на приятел.

И в тази тъй до болка празна утрин
(Боецът в мен ръмжи от отегчение...)
умират остарелите минути
по скъсаната линия на времето.

Загубват смисъл важните проблеми.
(Какво е важно в бездната космична?)
И още недорасъл до смирение,
подлецът в мен се мъчи да обича,

страхливецът се учи да говори
с беззвучните сълзи на глухонемия,
със отговори, скрити зад въпросите.
С криптираните думи на поемите.

А после спи във дрешника с оръжия,
сред трупове и хладни отпечатъци.
Където - непривикнало да лъже -
сърцето му угасва без остатък.