Дарцеус не можеше да заспи от горещината, която изглеждаше еднаква вън и тук в тясното помещение. Държаха клепачите му нагоре, не слабичките ръце на мизийката от клетката, а неговите собствени мисли. Прав ли беше тогава, когато избра решението. Вместо да бъде откаран и продаден за роб, стане войник от римските легиони. От страх ли тогава постъпи така.
В никакъв случай, не се смяташе измежду плашливите младежи в поселището. И по-късно не успя да намери отговор на своята постъпка. Гадателката не би се наела да му предскаже право в очите бъдещето. По-рано ли ще бъде убит от хора на господаря, който го е купил от пазарището за роби или да стане от мечът на неприятелски войник. Дали чак и толкова голямо значение имаше това, че да го изправи в дълго колебание, ако има право на избор.
Приорът дето командваше оная кохорта, удържа на своята дума, никой не пострада в тяхното поселище. Сестра му го изпрати с поглед и дълго ръкомаха, докато той и останалите заедно с войниците, не се изгуби по пътя към неизвестността. Какво е станало там по-късно, нямаше от кого и как да научи. Дали друг офицер ще постъпи по същия начин, ако неговото родно село пак се окаже да е на пътя на римската войска, тънеше в догадки от които усещаше лошо стягане в гърдите. Преди да тръгне по пътищата като легионер, Дарцеус не бе се заслушвал в приказките на възрастните хора, но и те сякаш тогава за пръв път видяха римляни. Гледаше впечатляващите го ризници и шлемове, а под тях не му приличаха да са истински хора, още по-малко на тия от родното му поселище с които бе привикнал и познаваше. Кой знае колко щеше да стои така, втрещен и обзет от любопитство, ако не го сепна гласът - "Хей, ти. Я ела по-насам". И той сякаш не беше човешки.
"Наведи се... Наведи се..." - извика някой, а гласът не идваше чак толкова далеч. На протегната ръка беше от него. Изпъне ли сега своята, ще докосне гърлото, издаващо обърканите слова. Другият принципат не искаше от никого нищо, а бълнуваше за пореден път. В битка преди две-три години, мечът на някакъв сърмат го бе резнал надълбоко през рамото и гърдите. Едвам оцелял. Раната отдавна е зараснала, а той все предпочита меча в лявата си ръка. Биеше се в тренировките наравно и не по-лошо от останалите, но отбягваше да споменава за своето раняване при всякакви разговори. Само дето белегът изглежда не искаше толкова лесно да се предаде. Ето го и сега, дошъл е непоканен в съня на войника, да напомни за станалото. И той опитва наивно, с кратки простенвания да поправи нещата. Викаше към другия, дето вероятно още смята за виновен, че е усетил как желязото прониква в плътта му. Дали умората надделя или кошмарът си отиде незабелязан, но легионерът спря бълнуването. И тишината побърза да наметне тежкия си плащ над човешките гласове.
Дарцеус нямаше и дори част от премеждията на лежащия до него другар. И като млад хастит, успяваше в тренировки и при всякакви упражнения, които правеха с оръжия, да се изплъзне от ударите и уловките на по-старите легионери. Някои от принципатите искаха умишлено да наранят новобранците. Вярваха, че така ще им втълпят полезния съвет. "Имате още много да учите, докато станете истински легионери". Други го правеха това от неприкрита завист. Нали вече имат рани по телата, защо и младокът насреща да не получи такава.
Бъдещият сръчен и ловък принципат не се опази съвсем от нея, макар тя отдавна да е изчезнала от дланта му. Посегна веднъж да разкопчае с лявата си ръка фибулата на лацерната и здравата се одраска. Около него дето бяха, не забелязаха. Иначе нямаше да пропуснат изричането на най-глупавата войнишка мъдрост. "По-добре е да се нараниш сам, отколкото това да направи врагът".
Какъв враг за центурионът е момичето, което сега държаха в карцерната клетка за пленници и арестувани от легиона, които ще наказват по-късно пред строя. За да го измъчва той и се гаври с него като победител.
Цветко Маринов