автор: rumenaradeva

Тази юлска вечер беше безкрайно дълга и тягостна за Яна. Вярно бе това, че от нея не се изискваше нищо повече, освен да посреща гостите, да им се усмихва с повърхностна сърдечност и да ги поздравява с нужната доза лицемерие.
И макар, че всичко това тя го умееше до съвършенство, вече й беше омръзнало да гледа всички тези глупци, които се бяха насъбрали в новия й дом, за да празнуват. Трябваше добре да изиграе пред тях ролята на почтена жена - жена, чиито добродетели като чест и морал са на висока почит, а не просто уличница, която човек можеше да срещне в който и да било бардак на големия град. Затова може би тя оставаше неспокойна, взираше се в лицата на мъжете и се чудеше дали някой от тази тълпа не я познаваше, или просто не бе я купувал за някоя вечер. Погледът й не преставаше да се мести от лице на лице, тя напрягаше слуха си и се опитваше да разбере какво толкова си шушукат мъжете. Нейната проницателност, свръх лицемерие и подлост сега работеха на бързи обороти, но това бяха нейните, така да се каже, "добродетели", които й помагаха да омагьосва хората, да ги изстисква до полуда, и после, полуживи, да ги оставя в краката си.
Снежно бялата й булчинска рокля обгръщаше цялото й тяло и една малка част от нея докосваше розовия мраморен под. Младата жена вече бе напълно обзета от непреодолима умора от този фарс, наричан от тези отвратителни сноби "сватба". Техните гласове и смехове отекваха в ушите й като стенен часовник, който след всеки нов удар на махалото сякаш разкъсваше душата й с виковете: "Мразя ви! Мразя ви!" Цялата тази паплач, която се бе насъбрала в новия й дом, за да празнува, тази отвратителна гилдия от хора на изкуството.
"О, Вси Светии! - мислеше си Яна на ум. - Колко сте жалки пред мен! Вярвате, че имате умове като на диви зверове, надушващи плячката от разстояние, въобразявате си, че сте силни, че имате развити чувства, които ви предпазват от измамите на живота. Грешите, милички, ужасно грешите! Силни сте само тогава, когато сте заедно, когато виете като глутница вълци, но ...останете ли сами, тогава се превръщате в малки и беззащитни зайци."
Точно както нейния застаряващ съпруг Виктор Делянов. Той бе започнал да гради кариерата си като обикновен фотограф, а ето го сега - двадесет и пет години по - късно беше един от най - добрите режисьори в българското кино. Трябваха й цели три години, докато го отдалечи от всичките тези хора, които, разбира се, той наричаше свои приятели - не просто колеги, а приятели. Тъкмо Яна бе решила да се откаже от тази битка или по - скоро игра на любов, когато капанът щракна и "дивото животно" се покори на своя ловец.
Младата жена отново се загледа в насъбралите се хора. Очите им светеха, може би от алкохола, който бяха погълнали, или от многобройните светлини из къщата, или от ненавистта, която някои от по - проницателните изпитваха към нея. Тя не знаеше, но и не се страхуваше от тях - всъщност тя не се страхуваше от нищо. Вярваше, че страхът е единственото страшно нещо, макар и да знаеше, че той е само чувство - само едно глупаво чувство като всички останали. Друга светлина искаше Яна за себе си - светлината на известността. Но засега трябваше да почака, нужно бе време и точно сега тя го притежаваше. А и нямаше нужда да напъва ума си, за да измисля нещо различно - това, което сега имаше, й вдъхваше сигурност и някакво странно спокойствие. Искаше да остави мислите си свободно да текат, да се разливат, а тя да им се наслаждава, само засега. Но едно, едничко нещо никога нямаше да се промени за нея и това бяха нейните богове, пред които тя винаги бе готова да прекланя главата си - Власт, Пари, Гордост и онова нейно и чудовищно "Аз", с което започваха и свършваха душевните й ценности.
Докато тези й мисли се разливаха и успокояваха душата й, вратата се отвори и един млад мъж застана пред гостите. Отначало никой не го забеляза с изключение на Яна. Тя като опарена ококори очи и буквално се взря във него.
- Боби - извика една от жените, която го бе забелязала, и се втурна натам. После всички извърнаха глави към младежа и го аплодираха с бурни ръкопляскания. Съпругът на Яна - Виктор, леко поразбута гостите с ръка, измъкна се от тях и се приближи до момчето. Яна вече се беше изправила от коженото кресло и с нескрито любопитство наблюдаваше сцената, която се разиграваше пред очите й. Виктор Делянов разтвори широко ръце и прегърна момчето с думите: - Добре дошъл у дома, синко!
"Синко? - чу се Яна наум как повтаря думата. - Какво става тук, по дяволите?" Виктор й бе споменал преди време, че има син, който живее с майка си в Германия, но тя винаги си бе мислила, че това е някакво си момче, което живее някъде с някаква жена, и ... толкова. Никога не й бе минавало през ума да попита Виктор нещо повече за бившата му съпруга и неговия син. Но и той почти не говореше за тях, дори понякога Яна си мислеше, че за Виктор те не съществуват. "Да...почти!" - си каза Яна, но този път устните й се разтвориха съвсем лекичко и от тях произлезе звук. Тя се заоглежда и с облекчение въздъхна - нямаше никой около нея, всички се бяха насъбрали около Боби - едни го прегръщаха, други го целуваха, но по всичко личеше, че сега той е героят на вечерта. Яна започна да се чувства глупаво, стоеше сама и гледаше към тълпата от хора с щастливи лица. И докато стоеше така права и ги наблюдаваше, Боби извърна глава и погледите им се сляха. За миг Яна усети как краката й отмаляха и нещо сякаш опари тялото й отвътре. Лицето й започна бавно да почервенява и ситни капчици пот избиха по кожата й. Дългата й черна коса, вече леко навлажнена и залепнала за кожата на главата й, я подразни. Тя провря пръстите си и се опита да я освободи. За първи път в живота й се случваше подобно нещо. Чувстваше се глупаво и не знаеше как да реагира, нито как да укроти сърцето си, което препускаше като лудо. За първи път, от както се помнеше, тя не успяваше да се контролира. И докато всички тези неестествени за Яна емоции й се случваха, Боби не сваляше очи от нея, наблюдаваше я с нескрито любопитство. Но само това тя успя да прочете в очите му - любопитство.
Не бяха изминали повече от две-три минути, когато двамата мъже, баща и син, се изправиха пред нея. Съпругът й нежно се усмихна:
- Яна, представям ти моя син Боян Делянов, за когото между другото, не съм ти говорил много.
Младата жена протегна ръката си към Боби и за миг той се загледа в бялата ръкавица, която през своите многобройни квадратчета показваше изваяната й ръка. Дългите й пръсти бяха забележителни. Той нежно я целуна. Погледите им отново се сляха и те се усмихнаха почти виновно един на друг, сякаш бяха малки деца, току-що извършили поредната забранена пакост.
Виктор Делянов стоеше срещу тях и ги наблюдаваше с възхищение. За миг спомените се върнаха в съзнанието му и той отлетя далеко назад във времето. В онова време, което вече бе толкова далеко от него, сякаш не в този, а в някой друг живот го бе преживял. Беше толкова млад и щастлив и вярваше, че тази негова любов ще бъде вечна. Но уви! Когато Боби се роди, нещо сякаш се прекърши и може би точно тогава двамата млади и влюбени осъзнаха, че животът, който се разкрива пред тях, ги плаши. Тази ревяща отговорност, наречена Боби, ги отдалечи един от друг или може би тогава осъзнаха, че някъде дълбоко в тях се криеше по един дезертьор, който всеки момент бе готов да побегне от уплаха. Любовта им увехна, те се отчуждаваха един от друг, докато накрая се превърнаха в добри познати. Обичаха много детето си, но никой от тях не можеше да му посвети времето и бъдещето си. Живееха с надеждата, че животът е пред тях, скриваха лицата си във всекидневните проблеми и лъжеха не кого да е, а собственото си дете, че такъв е животът на големите. Но времето безвъзвратно отмина и те останаха сами със спомените за миналото и бляновете за бъдещето. Разделиха се като най - чуждите хора в света - и ето, сега вече бързаха да намерят щастието си поотделно. Но Боби винаги се връщаше при родителите си и всеки път без думи им напомняше, че бягството не решава проблемите и няма нищо по - лесно на този свят, освен да бъдеш дезертьор.
Повечето от светлините угаснаха и дисководещият поздрави младото семейство с песен, която се изпълняваше от Елтън Джон. Яна леко се отпусна в прегръдката на съпруга си и музиката понесе тялото й, проникна в душата й и я изпълни с едно ново чувство. Тя прегърна страстно Виктор и го целуна.
Вечерта бе към своя край и много от гостите напуснаха празненството. Една натрапчива мисъл отново завладя съзнанието на Яна и, въпреки че тя се усмихваше на всички и нежно ги целуваше за довиждане, мисълта, която я бе обсебила, не спираше да я тормози: "По - малко глупава ли съм или по - малко умна, че единственото, което сега желая, е да вкарам Боби в леглото си?"