Останах във подмолите на спомени
заметнали срекмета в белодробни бързеи.
Заплетен във чувствителните мрежи
(под сводове на „мостове на Медисън“)
очите ми са сякаш костенурки
по бавните течения на Места.
И тук съм...
Оставам тук.
...
И всичко
и нищо
помежду ни изтече.
В живота ни не бе...
не бе
потрепнало с пръстче дете.
И никога не ще ги стопля
посинелите пети.
И никога не ще открия
обувките му виснали на жица,
само стон от гонг
сподавен в мен...