автор: veronikas

Не намерих
острото на здрача.
После не можах и да заплача.
Имаше какво да си разкажа.
Нямах от какво да се поуча.
И разделях с поглед тъмнината,
за да сглобявам мъдро съществуване.
Можеше да се смили тъгата,
но не можеше да бъде другаде.
Не обсебих
твоите небета.
Своите съзнателно изгубих.
Трябваше да мога да повивам
голи клони и премръзнал вятър.
Нямах намерение да ставам
толкова различна и сърцата.
Само че, сърцата се преструват
и тактуват едновременно по залез.
Вярвам, че от облаците слизат
корените, впити във земята.
Всъщност, не повярвах на сълзите.
Толкова е дълго помежду ни.
Бялото от сутринта се вее
и попива топли аромати.
Не намерих
облак да се скрия.

После не намерих и причини...