автор: thebigplucky

Когато няма песен в душата ми -
избягвам да докосвам китарата.
Но съм го правил. Неведнъж.
И неведнъж съм съжалявал -
като изстрел нахалост е, в нищото запратен;
като да се напиеш в празна кръчма – сам и изоставен.

Когато думите са изпразнени от съдържание -
към листа не посягам.
Но съм го правил. Неведнъж.
И неведнъж съм съжалявал -
за изхабените страници, потънали в пепелта на забравата;
за стиховете, ненаписани, както е трябвало.

Когато в душата ми е хаос
и зеят вратите на напуснати стаи,
а ненужните ключове в чекмеджето неистово натежават -
в очи непознати съм си забранил да нагазвам,
да потърся душа с копнежи неразбрани
и там да споделя отчаянието си.
Но съм го правил.
И невинаги съм съжалявал.
Щастието понякога - само на крачка е -
посягам в несвяст - преди непреодолимо далеч да е избягало
и преди сивите мисли да заплетат на мечтите поредния капан.
На сбъднатото нирваната припознавам -
дори да е последен втори шанс -
спасявам каквото от мен е останало.
Дори отново и отново да ме ограбят -
пак изпълвам светът си с очакване...
Случвало се е и след това някой да се разплаче,
пиян да посегне към китарата
и в стих ориста си да ожали...
Случвало се е. Неведнъж.